Георги Връбчев - Странни магистрали (Пътьом)

— Човече, не го следвайте, гледайте го — прекъсна го Фарщайн без да повишава тон — аз ли да уча един специалист — гласът омекна и доколкото можеше, беше подкупващ в своята сухота — значи и бензиностанцията не му хареса.

— Аха — Колдуел се поотпусна и предпочете да забрави, че Фарщайн бе принудил него — възрастният мъж да се оправдава като ученик — и да се чудиш — тук има един дядка — изключително досаден — озърна се — Стария Рос явно променил решението си се отдалечаваше към сградата — просто перфектен — засмя се той, като смеха му увисна някъде в пространството — иначе момчето е било тук, по всичко личи, че се е качило в някакъв камион — не съм питал стареца, но следите говорят за това — додаде той бързо, сякаш да не изгуби инерцията си в разговора.

Мъжът отсреща не каза нищо и след няколко мига Колдуел се видя принуден да продължи без да дочака реакция:

— Какво да го правя?

— Кого какво да правите?

— Стареца.

— Хм, ако не създава проблеми, оставете дъртото копеле, да крее и действайте по задачата, без да се занимавате с глупости и… Колдуел — Фарщайн направи пауза, която трябваше да бъде драматична — не ме разочаровайте.

Връзката прекъсна с ново изпукване, което отекна в главата на агента като звук на камбана. Мъжът скръцна със зъби и се огледа. Старецът не се виждаше, сякаш бе изчезнал в земята като зъл гном от приказките.

— Макинс — каза той в микрофона, в групичка от хората му, застанала недалеч — висок, блед момък с безизразно лице вдигна глава — бил е тук нали?

— Да, шефе, качил се е в камион и са напуснали в южна посока.

— Добре, тогава, събирайте се. Двата микробуса продължават след камиона, искам информация на всеки три минути — ясно?

В погледа на бледия млад човек, наречен Макинс угасна въпрос и той се зае да изпълнява нарежданията. Сякаш някой върна филмова лента назад към момента, в който бяха дошли — стегнато обикалящите насам — натам хора се прибираха обратно по местата си без излишни жестове или въпроси.

„Дъртото копеле“ ги наблюдаваше хищно през зацапаното стъкло на прозореца на своята обител. Дълго, много дълго ги бе чакал Старият Рос. Знаеше, че ще дойдат някой ден за него. Приведен леко над овехтялото бюро, с нахвърляни стари и изпомачкани квитанции върху него, бе сложил стъпалото си върху „т“ — образна желязна ръкохватка, стърчаща от кутия от неопределен материал, с формата на невисок паралелепипед. По ъглите на кутията висяха раздърпани паяжини — и тя дълго бе чакала този момент.

— Мамицата ви мръсна! — просъска Стария Рос и побутна устройството леко под бюрото, докато високият мъж отвън обхождайки с поглед околността се взря в него.

Още миг, още миг и щеше да им покаже. Кабел излизаше от уреда напомнящ телефон от зората на тази комуникация и изчезваше някъде в задната частна стаята. Дълги години, дори десетилетия, кротко си бе стоял свързан с внушителна купчина различни по размер сандъчета, в килера, пристроен зад сградата на бензиностанцията. Дълбоко в себе си Стария Рос вярваше, че „шибаните“ извънземни най-сетне ще дойдат, за да го отвлекат и се беше подготвил. В дългите нощи на старческото му безсъние мисълта, че ще дойдат, ще го приспят и разграждайки го на малки безразумни частици ще го телепортират някъде, за да правят отвратителните си проучвания и експерименти, не му бе давала миг спокойствие. И той се бе подготвил — „О, само каква изненада им беше приготвил — страшнааа“. Периодично му хрумваше, че може би динамитът отзад не е достатъчен за неговите звездни войни, в следствие на което камарата в килера нарастваше с бавна, но стабилна прогресия. Старецът бе убеден, че взривът ще върне чуждоземните копелета обратно в тяхната галактика, независимо къде се намираше тя и от гледна точка на земните измерения не бе особено далеч от истината. Такова бе количеството взрив, което ги очакваше. Най-сериозно смяташе да ги измете, обратно, без значение дали бяха кретали по Млечния път или бяха заобиколили по Лайняната магистрала — те се бяха захванали с неправилния човек и щяха да си платят.

Затаил дъх Стария Рос с почти нежен трепет наблюдаваше всяко движение на Колдуел, готов на секундата да „натисне педала на газта“ и да покаже на „шибаните извънземни“, чия ще бъде последна дума. Старецът дишаше тежко, погледа на присвитите му очи се стрелкаше между мъжа отвън и устройството под бюрото, сякаш да се увери, че и двамата са на своето място. Колдуел направи крачка встрани. Старецът се приведе напред — само още миг, един миг само. Следващата крачка към бензиностанцията беше щеше да бъде край за всички. Мъжът се поспря, огледа се за последен път и с енергична стъпка се качи в лъскавата лимузина.