Дейвид Вайс - Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Волферл обаче се интересуваше от други неща. Пчели бръмчаха край главата му и той се опитваше да разбере какво му съобщават. Обаждаха се скакалци и той копнееше да може да свири като тях. Чу и една червеношийка и се захласна от песента й. А когато камбаните отекнаха в околните планини, всичко останало изгуби значение. Волферл заклати глава назад-напред. Назад-напред.

— Какво чуваш? — запита го нежно татко. Камбаните — как ги обичаше той! Бим-бам, бим-бам, те напомняха приспивните песни на мама, така го изпълваха с вълнение.

— Обичаш ли ги?

Той кимна утвърдително.

— Това е музика.

Малкият не знаеше какво е музика, но татко изглеждаше така доволен, че кимна отново. Безспорната му увереност бе възнаградена с топла прегръдка и целувка, което го направи много щастлив. Той обичаше и музиката — както обичаше татко, — макар още да не знаеше какво представлява тя.

От този ден нататък музиката изпълни живота на Волферл. Татко, когато имаше възможност, работеше вкъщи. Той приемаше там частните си ученици по цигулка, композираше, посещаваха го приятели и с тях изпълняваше камерна музика, преподаваше на Нанерл, която имаше всеки ден уроци.

Сега, когато Волферл можеше вече да ходи самичък, той, щапукайки, пристигаше в стаята за музика и сядаше да слуша с часове, често под самия клавесин.

Татко си казваше, че не е изненада, дето клавесинът толкова привлича сина му, и че много деца биха постъпили също като Волферл, но все пак беше доволен. Свикна да вижда детето, седнало в близкия ъгъл или под клавесина, как слуша задълбочено. Това пораждаше у него старание да свири точно, за да може синът му да възприема музиката в най-добро изпълнение. Но когато се опита да научи детето да произнася думата „клавесин“, малкият не прояви интерес. Волферл не знаеше как да каже на баща си, че когато той свири на тази кутия, звуците пораждат чудно усещане в цялото му тяло.

Една вечер татко свиреше на клавесина такава хубава музика, че Волферл не можа да се въздържи. Трябваше да запази тази музика в себе си. След като татко завърши изпълнението, Волферл, подражавайки току-що чутото, започна да си тананика мелодията. Това бяха най-сладките звуци на света. Искаше му се да стои цялата нощ. Мразеше досадното си легло. Не можа да заспи, докато не си припомни цялата мелодия, и чак после, както си я изтананика, заспа доволен. На сутринта откри, че е запомнил мелодията от предишната вечер, и това го изпълни с възторг. Струваше му се, че тази музика може да го отведе навсякъде, където пожелае.

Да тананика и подражава разни звуци за него стана любима игра. Наподобяваше лаенето на тяхното куче, мяукането на котката им, чуруликането на канарчето, бълбукането на водата във водоскока на Лохелплац. Гордееше се със способността да възпроизвежда звуци и често вършеше това.

Обичаше и да се смее. Тази игра беше лесна. Когато бе послушен, мама се смееше, татко също, и той се присъединяваше към тях. Понякога и Нанерл се включваше, но той не обичаше смеха й; маминият смях беше мек и приятен, татковият — дълбок и звучен, ала смехът на Нанерл — тъничък и писклив. И все пак когато се смееха дружно, беше така приятно, че това го изпълваше с любов.

Няколко дена преди Волферл да навърши три години, когато се предполагаше, че спи, една соната, която татко свиреше на клавесина, го пробуди като нежно докосване. Волферл се учуди, че музиката може да бъде толкова привличаща. Неспособен да се възпротиви на нейната сила, слезе от креватчето си и дотича в стаята за музика. Това беше опасно пътешествие — той още се олюляваше и равновесието му беше все още несигурно, — но трябваше да чуе по-отблизо. И достигна клавесина, преди мама и татко да го забележат. Посегна към клавишите да ги докосне, но те бяха твърде високо за него.

Мама се разсмя при този порив на детето, но татко се разсърди. Той беше мислил да дава на Волферл уроци по клавесин, но го възпираше това, че детето е още съвсем дребничко, съвсем мъничко, а сега Волферл проявяваше и непослушание, което татко като строг баща немец не можеше да допусне.

Заповяда на мама да го върне в леглото незабавно и когато мама изпълни това, затръшна вратата. В този миг Волферл изпита омраза към баща си. Той все пак не заплака, макар че шумът ужасно го подразни.

Когато отново настъпи тишина, той се измъкна от леглото, долепи ухо до вратата и заслуша. Щом откри, че това е предишната музика, цял се превърна в слух.

След час мама отвори вратата леко и тихо, за да провери какво прави Волферл, и го завари, седнал до вратата, потънал в дълбок сън. Тя го сложи пак в леглото, съпроводена от татко. Той не беше вече сърдит. На детското личице бе застинала лека усмивка, сякаш малкият сънуваше прелестен сън. В този миг татко откри цяло съкровище от надежди в спящото дете. Той го целуна разчувствуван, но детето не помръдна.