Дейвид Вайс - Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

— Добре ли е? — попита Леополд, отново обзет от безпокойство — докторът имаше толкова сериозен вид!

— Както ти казах, изгледите да оцелее не са по-лоши от тези на другите.

— Мислиш ли, че все пак би могло да умре?

— Би могло — всеки миг.

— Зная. Но детската смъртност в семейството ни е най-лошото бедствие от всички.

— Бебето е дребно, може би малко слабичко, ала иначе, както вече казах…

Леополд промени темата.

— Как беше концертът?

— Чувствуваше се липсата на твоята цигулка. Архиепископът каза, че Брунети скрибуца.

Леополд се настрои саркастично.

— Господин докторе, искаш да кажеш, че за пръв път негова светлост не е подчертал, че изпълнението е немско и следователно варварско?

— Негова светлост рече, че изпълнението е залцбургско и дори по-лошо.

— Оплака ли се от моето отсъствие?

— Малко. Знаеш, че обича да изпълняват музиката му добре.

Ана Мария, почувствувала по-осезателно, че нещата вече се нормализират, рече:

— Докторе, трябва да опитате чудесните кнедли с дроб, приготовлявани от нашата Тереза.

Преди Тереза — прислужницата на средна възраст — да поднесе вечерята, Леополд изтъкна, че детето има пръсти на музикант.

Доктор Баризани отвърна:

— Пръстите на бебето са като на всички други.

Леополд обаче продължи да се взира в тях, сякаш притежаваха свой собствен живот.

На другия ден Леополд кръсти детето в катедралата. Беше композирал значителни литургични творби за този център на залцбургския музикален живот; с величествените си кули-близнаци, барокова внушителност и прочут орган катедралата му изглеждаше като роден дом. Вън беше много студено, а присъствието на приятелите тук — удоволствие. Гладкото протичане на обреда почти напълно уталожи опасенията му.

Той вписа с гордост в черковния регистър:

„Йоханес Хризостом Волфганг Теофил Моцарт, роден на 27 януари 1756 година.

Баща: Йохан Георг Леополд Моцарт, роден на 14 ноември 1719 година в Аугсбург.

Майка: Ана Мария Пертл Моцарт, родена на 25 декември 1720 година в Санкт Гилген.

Сестра: Мария Ана Валбурга Моцарт, родена на 30 юли 1751 година в Залцбург.“

Ала като увиваше детето в топло, вълнено одеяло, за да го запази от мразовитото време навън, едно нещо го обезпокои. Когато заяви, че синът му трябва да стане музикант, абат Булингер отсече:

— Това е нередно. Той ще стане такъв, какъвто бог пожелае.

— Разбира се — потвърди Леополд. Не можеш да спориш с високопоставен духовник, дори ако ти е приятел. И все пак бащата си помисли, че набитият, на средна възраст йезуитски свещеник е несправедлив. А когато Булингер добави: „Детето има щастие, че се ражда в Залцбург, такъв хубав град“, Леополд си помисли, че всичко зависи от това, какво ще може да даде този град на Волферл 1 1 Галено от Волфганг — Б.пр. в музикално отношение.

Първото, което запомни Волферл, бяха звуците на органа. Това стана след две години по време на църковна служба. Гръмовитият, ужасен шум болезнено отекваше в ушите му. Той пребледня и се разплака.

Мама се смути, но татко затули ушите му и плачът на малкия спря. Татко прошепна:

— Той е прав, Ана Мария, органът свири много силно.

— Не му ли се сърдиш?

— Напротив, гордея се.

Тя прегърна горещо Волферл, той запомни и това.

Скоро синът вече възприемаше много звуци. Беше на повече от две годинки, с голяма глава, сини очи, руса коса и светла кожа, без белезите на недобро здраве, макар и дребничък за възрастта си. Можеше да ходи самичък — ако се държи за нещо или за някого, — ала възторг у него будеше само това, което чуваше. Имаше маса, на която да седи и се храни, а той обичаше да се храни; имаше прозорци, през които да гледа навън, а това беше така приятно: обичаше и да играе с Нанерл, когато тя не вземаше уроци от татко. Ала най-щастливите мигове бяха тези, в които чуваше нещо ново. Дъждът чукаше по прозореца и той обичаше тези звуци. Вслушваше се във вятъра, макар той често да виеше силно и страховито. Тиктакането на часовника го очароваше, беше толкова ритмично. А по тракането на чиниите можеше да познае кой ги мие. Тереза вършеше това почти безшумно; мама вдигаше доста шум — понякога повече, отколкото той понасяше: Нанерл винаги громолеше и от време на време изпускаше по някоя чиния — от неочаквания трясък избликваха сълзи в очите му. Вечерта, когато Нанерл изпусна една чиния за сервиране и тя се разби с оглушителен шум, той плака сърцераздирателно.

Веднъж Леополд го заведе на крепостта Хохензалцбург, която се издигаше над града. Изкачването беше дълго и трудно, защото само архиепископът имаше право да отиде на кон до древния замък, а Леополд трябваше да носи Волферл през по-голямата част от пътя. Но когато се възправиха над Залцбург и познатите, любими на Леополд гледки изплуваха пред очите — Унтерсберг, Баварската равнина, реката Залцах, — той се убеди, че усилието не е било напразно. Според него Залцбург бе разположен великолепно. Посочи плоските покриви, куполите на черквата и манастира, тъмните тесни улици на „Градът на бюргера“, широките площади в „Градът на суверена“, великолепието на катедралата, огромната резиденция. Картината беше чудесна и синът му трябваше да я оцени.