Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

— Мисля, че един кендер наистина ще стане герой — сериозно каза Лорана, — и това ще е кендерът, който счупи драконовото кълбо, който се би при обсадата на Високата Кула на Клерикалите и който плени Бакарис, рискувайки всичко, за да спаси един приятел от Кралицата на Мрака.

— Кой е той? — попита нетърпеливо Тас. После, когато осъзна какво е казал, порозовя до връхчетата на ушите си и се пльосна на земята разчувстван.

Карамон и Тика се облегнаха на един дънер и в този миг лицата им бяха изпълнени с покой. Танис, който ги наблюдаваше, им завидя. Чудеше се дали някога би могъл да постигне същото. Обърна се към Лорана, която се беше изправила и гледаше горящото небе с отсъстващ поглед.

— Лорана — започна неуверено той, но гласът му секна, когато красивите й очи го погледнаха. — Веднъж ти ми даде това — той й показа златния пръстен — преди някой от нас да разбере какво означава истинска любов или всеотдайност. Сега за мен той означава много. В съня този пръстен ме върна от тъмнината на кошмарите, също както любовта ти ме спаси от мрака в собствената ми душа. — Танис замълча, усещайки болезнено съжаление, дори докато го казваше. — Бих искал да го запазя, ако още държиш на това. В замяна ще ти дам друг, който да му подхожда.

Лорана дълго време се взира в пръстена без да проговори, после го взе от дланта му и с внезапно движение го хвърли от хълма. Пръстенът проблясна в червената светлина на Лунитари и изчезна в мрака. Полуелфът ахна и понечи да се изправи.

— Предполагам, че това е отговорът — поклати глава той. — Не те виня.

Тя се обърна към него със спокойно лице.

— Когато ти дадох този пръстен, ти бе първата любов на непокорното ми сърце. Беше прав да ми го върнеш, сега разбирам това. Трябваше да порасна, за да разбера какво е истинска любов. Преминах през пламъци и мрак, убивах дракони, плаках над телата на онези, които обичах. Бях предводител. Имах отговорности. Флинт ми го напомни, но аз захвърлих всичко. Твърде късно разбрах колко безполезна е любовта ми. Чувствата на Речен вятър и Златна Луна донесоха надежда на света, а нашата младежка любов едва не го унищожи.

— Лорана… — прошепна Танис с кървящо сърце. Ръката й хвана неговата.

— Помълчи още малко — прошепна тя. — Обичам то. Танис. Обичам те, защото сега те разбирам. Обичам те заради светлината и мрака в теб. Затова хвърлих пръстена. Може би някой ден любовта ни ще бъде достатъчно здрава основа, на която да градим. Тогава ще ти дам друг пръстен и ще приема твоя. Но той няма да бъде с бръшлянови листа.

— Не — усмихна се Танис и я прегърна. — Ще бъде пръстен наполовина от злато, наполовина от стомана.

Тя погледна в очите му, усмихна се и отстъпи. Седна до него и облегна глава на рамото му.

— Може би трябва да се обръсна — той почеса брадата си.

— Недей! — промърмори Лорана и се зави с наметката му. — Вече свикнах.

Цяла нощ приятелите не спаха в очакване на зората, защото знаеха, че опасността не е отминала. От наблюдателницата си виждаха банди драконяни, бягащи от пределите на Храма. Освободени от водачите си, те скоро щяха да започнат да крадат и убиват, за да осигурят съществуванието си. Още имаше и драконови Господари. Макар никой да не беше споменал името й всеки от приятелите знаеше кой със сигурност е оцелял от хаоса, който бушуваше край Храма. Навярно предстоеше да се преборят и с други злини, по-могъщи и ужасяващи отколкото можеха да си представят. Но засега имаха няколко мига спокойствие и не им се искаше те да свършват.

Защото с идването на зората трябваше да се сбогуват.

Никой не говореше, дори Таселхоф. А и нямаше нужда от думи. Всичко беше казано. Не искаха да развалят миналото, нито да прибързват с бъдещето. Само помолиха времето да спре за малко, за да си починат. И може би то ги чу.

Точно преди разсъмване, когато небето на изток изсветля в очакване на слънцето, Храмът на Такхисис, Кралица на Мрака, избухна. Светлината беше ярка и заслепяваща сякаш се раждаше нова звезда. Заради нея те не можеха да виждат ясно, но останаха с впечатлението, че блестящите останки от Храма се понесоха във въздуха от силна небесна вихрушка. Все по-сияйни те се издигаха в звездния мрак, докато заблестяха като звезди.

И наистина бяха звезди. Една по една отломките от Храма заеха мястото си в небето, запълвайки двете черни дупки, които Райстлин беше видял миналата есен, когато погледна към небето от лодката в езерото Кристалмир.

Съзвездията отново светеха в небето.