Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Така говори джуджето. Тогава онези, които са искали да седнат под дървото, прикриват усмивките си и го оставят на спокойствие.

— Значи… не е самотен? — попита Тас, триейки очи с ръка.

— Не, дете. Флинт е търпелив. Знае, че имаш още много неща да постигнеш в живота си. Освен това е чул всичките ти истории. Ще трябва да натрупаш нови, които да разказваш.

— Тази още не е чул… Физбан, беше страхотно! За малко не умрях отново! Отворих очи и видях Райстлин в Черна роба! — Той потръпна от удоволствие. — Изглеждаше много… зъл! Но ми спаси живота! И… о! — Кендерът млъкна ужасен и увеси глава. — Съжалявам, забравих. Сигурно вече не бива да те наричам Физбан.

Старецът се изправи и леко го потупа по рамото.

— Наричай ме Физбан. Отсега-нататък това ще бъде името ми сред кендерите. — Гласът му стана замислен — Честно казано, започна да ми харесва.

Той отиде при Танис и Карамон и за момент остана до тях, заслушан в разговора им.

— Райст си отиде, Танис — каза тъжно воинът — Не знам къде. Още е крехък, но не е слаб. Ужасната му кашлица е преминала. Гласът е неговият и същевременно не е. Той е…

— Фистандантилус — обади се старецът.

Танис и Карамон се обърнаха. Като го видяха, се поклониха с благоговение.

— Я стига! — ядоса се Физбан. — Не мога да понасям тези поклони. И двамата сте ужасни лицемери. Чух какво си говорите зад гърба ми… — Танис и Карамон виновно се изчервиха. — Няма значение — усмихна се старецът. — Вярвахте онова, което исках да вярвате… А сега за брат ти. Прав си. Той е себе си и същевременно не е. Както беше предсказано, Райстлин е господар на настоящето и миналото.

— Не разбирам — поклати глава Карамон. — Драконовото кълбо ли го направи такъв? Ако е така, можем да го счупим…

— Нищо не го е направило такъв\ Брат ти сам избра съдбата си.

— Не мога да повярвам! Как? Кой е този Фистан… как му беше името? Искам отговори…

— Не мога да ти дам отговорите, които търсиш. — Гласът на Физбан беше още мек, но в тона му се усещаше метална нотка, която възспря Карамон. — Пази се от тези отговори, младежо, и гледай да не задаваш повече въпроси.

Карамон дълго мълча, загледан в небето след зеления дракон, макар той отдавна да беше изчезнал.

— Какво ще стане с него сега? — попита накрая.

— Не знам — сви рамене Физбан. — Той създава своята съдба, както ти твоята. Но знам със сигурност, че трябва да го оставиш да си отиде. — Очите му се спряха на Тика, която стоеше до тях. — Райстлин беше прав, когато ти каза, че пътищата ви се разделят. Започни спокойно новия си живот.

Тика се усмихна и се сгуши в Карамон. Той я прегърна и целуна червените й къдрици. Но дори когато й се усмихна и разроши косата й, погледът му блуждаеше в нощното небе над Нерака, където драконите още водеха огнените си битки за контрол над рушащата се империя.

— Значи това е краят? — попита Танис. — Доброто възтържествува?

— Добро? Възтържествува? — повтори Физбан и го погледна проницателно. — Не, полуелфе. Само балансът е възстановен. Лошите дракони няма да бъдат прогонени. Те ще останат тук, както и добрите. Махалото отново се люлее свободно.

— И за какво бяха всички тези страдания? — попита Лорана и застана до Танис. — Защо не може добрите да победят и да прогонят мрака завинаги?

— Нищо ли не научи, момиче? — сгълча я Физбан, размахвайки костеливия си пръст пред лицето й. — Имаше време, когато доброто беше на власт. И знаеш ли кога е било това? Точно преди Катаклизма! Да — продължи той, забелязал учудването им, — Главният жрец на Ищар беше добър човек. Изненадва ли ви това? Не би трябвало, защото и двамата сте виждали до какво може да доведе подобно добро. Видяхте го при елфите, древното въплъщение на доброто! То подбужда към нетолерантност и непреклонност, към убеждението, че щом аз съм добър, онези, които не мислят като мен, грешат. Ние, боговете, видяхме опасността за света от това самодоволство. Видяхме, че много добри неща бяха унищожени, само защото не бяха разбрани. Видяхме и Кралицата на Мрака, която чакаше своето време, тъй като това не можеше да продължи вечно. Претоварените везни трябваше да се преобърнат и паднат, тогава тя щеше да се завърне и над света бързо щеше да се спусне мрак… Така настъпи Катаклизмът. Тъгувахме за невинните, тъгувахме и за виновните. Но светът трябваше да бъде готов, защото мракът, който падна, можеше никога да не се разпръсне. — Физбан видя, че Таселхоф се прозява. — Но, стига с лекциите.

Трябва да вървя. Предстои ми тежка нощ.