Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Внезапно дъхът му заседна в гърлото. Той леко избута Лорана от себе си и ръката му започна да рови из разпилените съкровища на кендера — блестящо парче син кристал, треска от валеново дърво, изумруд, бяло птиче перце, повехнала черна роза, драконов зъб и парче дърво, издълбано така, че наподобяваше на кендера. Между тях имаше някакъв златен предмет, който блестеше в трепкащата светлина на пожарите отвън.

Танис го взе и очите му се напълниха със сълзи. Стисна го здраво и усети острите ръбове да се забиват в плътта му.

— Какво е това? — попита Лорана неразбиращо.

— Прости ми, Паладин — прошепна Танис. Той протегна ръка и разтвори дланта си.

В нея имаше изящен златен пръстен от припокриващи се бръшлянови листа, а около него, все още унесен в омагьосания си сън, лежеше златният дракон.

— Вече сме извън стените на града — прошепна Карамон на Райстлин и прикова очи в драконяните, които го гледаха с очакване. — Остани с Тика и Тас. Аз ще се върна да потърся Танис. Ще взема и войниците с мен.

— Не, братко мой. Не можеш да му помогнеш. Съдбата е в собствените му ръце. — Магьосникът махна с ръка към пламтящите, изпълнени с дракони небеса. — Самият ти още си в опасност, както и онези, които разчитат на теб.

Тика уморено стоеше до Карамон с изпито от болка лице Тас се усмихваше весело както обикновено, но лицето му беше бледо, а в очите му се четеше мъка, която я нямаше преди. Лицето на Карамон потъмня, докато ги гледаше.

— Добре — каза той. — Къде отиваме сега?

— На онзи рид се вижда светлина — посочи Райстлин.

Черната роба блестеше и ръката му изпъкваше на фона на нощното небе, бледа като оголена кост.

Всички се обърнаха натам, дори драконяните. Далеч сред голата равнина видяха тъмната сянка на хълм, издигащ се от обляната в лунна светлина пустош. На върха му блестеше чиста бяла светлина, ярка като звезда.

— Някой ви чака там — каза магьосникът.

— Кой? Танис ли? — нетърпеливо попита Карамон. Райстлин погледна Тас, който не можеше да откъсне поглед от светлината.

— Физбан — прошепна кендерът.

— Да — кимна Райстлин. — А сега трябва да тръгвам.

— Какво? — заекна Карамон. — Ела с мен… с нас… трябва да дойдеш! Да видиш Физбан…

— Срещата между нас няма да е приятна — поклати глава магьосникът и черната роба се развя около него.

— Ами те? — Карамон посочи драконяните. Райстлин с въздишка се обърна към тях, вдигна ръка и изговори няколко странни думи. Те отстъпиха и лицата им се разкривиха от страх и ужас. Светкавица изскочи от пръстите му и крещейки в агония, драконяните избухнаха в пламъци и се загърчиха на земята. Когато смъртта ги покоси, телата им се превърнаха в камък.

— Не беше нужно да го правиш, Райст — обади се Тика с треперещ глас. — Те нямаше да ни нападнат.

— Войната свърши — добави сурово Карамон.

— Нима? — саркастично попита магьосникът и извади черна торбичка от един от многобройните си джобове. — Заради такива сантиментални бръщолевения войните продължават. Тези създания не са от Крия. Създадени са посредством най-черния от всички ритуали. Знам го, защото присъствах на него. Те нямаше да ви оставят на мира. — Той изтъни гласа си, имитирайки Тика.

Карамон се изчерви. Опита се да каже нещо, но замълча като видя, че брат му е потънал в магията си.

Райстлин вдигна драконовото кълбо, затвори очи и започна да припява тихичко. Цветовете в кристала избухнаха и той заблестя с ярка, силна светлина.

Магьосникът отвори очи и огледа небето. След малко луните и звездите се скриха зад гигантска сянка. Тика отстъпи в ужас. Карамон успокояващо я прегърна, макар и неговото тяло да трепереше.

— Дракон! — извика Тас със страхопочитание. — Колко е огромен! Никога не съм виждал толкова голям… или съм виждал? Струва ми се познат.

— Виждал си — каза хладно Райстлин и прибра потъмнялото кълбо в черната торбичка. — В съня. Това е Сиан Кървавото проклятие, драконът, който измъчваше нещастния Лорак, Краля на елфите.

— Защо е тук? — ахна Карамон.

— Дойде по моя заповед, за да ме отведе у дома. Драконът кръжеше все по-ниско и огромните му криле разпръскваха смразяващия мрак. Дори Тас (макар после да отричаше) се вкопчи треперещ в Карамон, когато чудовището кацна на земята.

Сиан се взря с омраза в жалката група хора, скупчени заедно. После, подчинен от воля по-силна от неговата, отмести поглед, изпълнен с гняв и негодувание към черния магьосник.