Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Райстлин му даде сигнал и драконът отпусна огромната си глава на пясъка. Подпирайки се уморено на Жезъла на Магиус, Райст отиде до него и се покатери по змиевидната шия.

Карамон погледна дракона, борейки се със страха, който го заливаше. Тика и Тас се бяха вкопчили в него и трепереха от ужас. С дрезгав вик той ги избута и затича към чудовището.

— Чакай! Райстлин! — извика дрезгаво Карамон. — Ще дойда с теб!

Сиан вдигна главата си тревожно и изгледа човека с пламтящ поглед.

— Нима? — попита тихичко брат му и сложи успокояващо ръка на шията на дракона. — Ще дойдеш ли с мен в мрака?

Карамон се поколеба, устните му пресъхнаха, страх сграбчи гърлото му. Тъй като не можеше да говори, кимна два пъти, прехапвайки устни в агония, защото чуваше зад себе си плача на Тика.

— Райстлин го погледна втренчено. Очите му приличаха на златистиезера сред дълбокия мрак.

— Искрено вярвам, че би го направил — каза по-скоро на себе си. Един миг остана замислен, после решително поклати глава. — Не, братко, не можеш да ме последваш там, където отивам. Колкото и да си силен, това ще причини смъртта ти. Най-после сме такива, каквито са ни създали боговете — две отделни личности — и тук пътищата ни се разделят. Трябва да се научиш да следваш своя път. — За миг сянка от усмивка премина по лицето му, осветено от жезъла — Да бъдеш с онези, които искат да вървят с теб. Сбогом, братко.

По заповед на господаря си Сиан разпери криле и се издигна във въздуха. Блясъкът на жезъла приличаше на дребна звездичка сред дълбокия мрак на драконовите криле. След малко примигна и тъмнината го погълна.

— Онези, които чакаш, идват — каза меко старецът. Танис вдигна глава.

В светлината на огъни се появиха трима души — огромен воин, облечен в броня от драконови люспи, който държеше за ръка къдрокоса млада жена, а след тях, препъвайки се от умора, се влачеше кендер.

— Карамон! — Танис скочи на крака.

Воинът вдигна глава и лицето му просветна. Той разтвори ръце и го притисна до гърдите си с ридание. Тика, която стоеше встрани, наблюдаваше срещата на двамата приятели със сълзи в очите. След това видя някакво раздвижване край огъня.

— Лорана? — понита тя колебливо.

Елфата пристъпи в светлината на огъня и златистата й коса пламна като слънце. Макар облечена в окървавена и очукана броня, тя се държеше като принцесата, която Тика беше срещнала в Куалинести преди толкова месеци.

Червенокосото момиче притеснено докосна мръсната си коса, слепнала от кръв. Бялата й блуза висеше на парцали и само твърде голямата й броня я придържаше да не се разпадне. Грозни белези набраздяваха хубавите й крака Лорана се приближи и двете се прегърнаха. Лорана се приближи и двете се прегърнаха.

Останал сам, кендерът прикова очи в стареца застанал на границата между светлината на огъня и мрака. До него спеше огромен златен дракон, изтегнат на земята и хълбоците му се издигаха в ритъм с хъркането. Старецът направи знак на Тас да се приближи.

Кендерът въздъхна дълбоко и влачейки крака, застана пред него.

— Как е името ми? — попита го старецът и посегна към немирния му кичур.

— Не е Физбан — каза нещастно Тас без да го поглежда. Старецът се усмихна и го погали по главата. После го привлече към себе си, но кендерът се отдръпна и малкото му телце се скова.

— Досега беше.

— А сега?

— Имам много имена. Между елфите съм познат като Е’ли. Джуджетата ме наричат Тхак. Хората говорят за мен като за Небесното острие. Но винаги съм обичал най-много името, което ми дадоха Рицарите на Соламния — драконът Паладин.

— Знаех си! — изстена Тас и се хвърли на земята. — Ти си бог! Изгубих всички! Всички! — и той горчиво заплака.

Старецът го погледа с обич и очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри със съсухрената си ръка, коленичи до кендера и успокояващо го прегърна.

— Слушай, момчето ми — каза той, сложи пръст под брадичката на Тас и повдигна лицето му към небето, — виждащо ли онази червена звезда, която свети над нас? Знаеш ли на кой бог е посветена?

— Реоркс — промълви Тас, като преглъщаше сълзите си.

— Тя е червена като огньовете на ковачницата му — каза старецът, загледан в нея. — Червена е като искрите, които излитат от чука му, докато кове нажежения свят върху наковалнята си. До ковачницата има изключително красиво дърво, каквото никой смъртен не е виждал. Под него седи едно прегърбено старо джудже и си почива след тежкия труд. До него има кана студен ейл, а огънят от ковачницата грее костите му. Прекарва цял ден, излегнато под дървото като дялка фигурки. Всеки ден някой се опитва да седне при него, но джуджето го поглежда с омраза, така страшно се навъсва, че човекът бързо става. „Това място е запазено, избоботва то. — Има един неразумен топчест кендер, който скитосва някъде и забърква себе си и онези, които имат нещастието да са с него, в безкрайни каши. Помнете ми думите, един ден ще се появи тук, ще се възхити на дървото ми и ще каже: «Флинт, уморих се. Мисля да си почина малко при теб». После ще седне и ще попита: «Флинт, чу ли за последното ми приключение? Бяхме един магьосник с черна роба, брат му и аз и пътувахме във времето. Да ти кажа само какво стана…» И аз ще трябва да изслушам някоя фантастична история…“