Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Той се обърна рязко и се затътри към хъркащия златен дракон.

— Чакай! — извика Танис. — Физбан… Паладин, бил ли си някога в хана „Последен дом“ в Солас?

— Хан? В Солас? — Старецът спря и погледа брадата си.

— Хан… толкова са много. Но май си спомням за пикантни картофки… Така е! — Той погледна Танис с блеснали очи. — Разказвах приказки на децата там. Много вълнуващо място е този хан. Спомням си как една нощ влезе красива млада жена. Беше варварка със златиста коса. Изпя една песен за синия кристален жезъл, която предизвика бунт.

— Ти извика стражата! — възкликна Танис. — Ти ни забърка в това!

— Аз подготвих сцената, момко — каза Физбан лукаво, — но не съм ви давал сценария. Вие сами измислихте диалозите. — Той погледна Лорана, после отново Танис и поклати глава. — Бих ги поправил тук-там, но… карай! — И като се обърна отново, закрещя на дракона: — Събуди се, мързелив, бъхлив звяр!

— Бъхлив ли?! — Очите на Пайрит рязко се отвориха. — Грохнал стар магьосник! Не можеш да превърнеш водата в лед дори през зимата!

— Така ли? — извика вбесен Физбан, смушквайки го с жезъла си. — Сега ще ти покажа… — Той измъкна отнякъде овехтяла книга със заклинания и започна да прелиства страниците. — Огнена топка… Огнена топка… Знам, че е някъде тук…

И като мърмореше разсеяно, старият магьосник се качи на гърба на Пайрит.

— Готов ли си? — попита ледено древният дракон и без да дочака отговор разпери вдървените си криле. Като пляскаше болезнено, за да ги раздвижи, той се приготви да излети.

— Чакай! Шапката ми! — извика трескаво Физбан. Твърде късно. Размахал яростно криле, драконът се заклати нестабилно на ръба на хълма, улови нощния бриз и се издигна в нощното небе.

— Спри! Откачен…

— Физбан! — извика Тас.

— Шапката ми! — изхленчи магьосникът.

— Физбан! Тя е…

Но двамата вече бяха далеч. Скоро изглеждаха само като ситни златни искри, които проблясваха на светлината на Солинари.

— … на главата ти — промърмори кендерът с въздишка. Приятелите наблюдаваха мълчаливо отлитането, и когато се скриха от погледите им се обърнаха.

— Ще ми помогнеш ли да се освободя от това, Карамон — попита Танис. Той развърза бронята си и я хвърли парче по парче през ръба на хълма. — Ами твоята?

— Мисля да я запазя още известно време. Предстои ни дълъг път — труден и опасен. — Карамон махна с ръка към горящия град. — Райстлин беше прав. Драконяните няма да престанат да вършат злини, дори Кралицата им да я няма.

— Къде ще отидеш? — попита Танис и въздъхна дълбоко. Нощният въздух беше мек и топъл, изпълнен с обещание за нов живот.

Доволен, че се е отървал от омразната броня, той седна уморено под дърветата, които растяха на хълма от страната на Храма. Лорана седна наблизо, но не до него, и подпря брадичка на коленете си. Очите й бяха замислени, докато се взираше в равнините.

Тика и Карамон седнаха до Танис и се спогледаха. На никой не му се искаше да го каже. Накрая Карамон прочисти гърлото си:

— Ние говорихме за това. Връщаме се в Солас. Така че трябва да се разделим — той млъкна, неспособен да продължи.

— Знаем, че вие ще се върнете в Каламан — добави тихо Тика, поглеждайки Лорана. — Говорихме си дали да не дойдем с вас. Все пак онази ужасна цитадела още лети над него, а има толкова драконяни-ренегати. Мислехме да видим Речен вятър и Златна Луна, Гилтанас. Но…

— Искам да си ида у дома, Танис — прекъсна я Карамон. — Знам, че няма да е лесно да се върна и да видя Солас изгорен и унищожен — добави той, изпреварвайки възраженията му, — но си мислех за Алхана и елфите и какво ги очаква в Силванести.

Благодарен съм, че домът ми не е ужасяващ кошмар. В Солас имат нужда от мен, за да го възстановят. Трябва им силата им. Свикнал съм… да помагам…

Тика се облегна на рамото му и той нежно разроши косата и. Танис разбиращо кимна. Той също искаше отново да види Солас, но това не беше домът му. Не и сега когато Флинт и Стърм вече ги няма… и другите.

— Ами ти, Тас? — попита го с усмивка, когато кендерът препъвайки се приближи, влачейки мях, напълнен от близкия поток. — Ще дойдеш ли с нас в Каламан?

Кендерът се изчерви.

— Не, Танис. Мисля да отида в родината си. Убихме Драконов Господар съвсем сами. — Той гордо вдигна глава. — Сега хората ще ни уважават. Водачът ни, Кронин, вероятно ще стане герой от легендите на Крин.

Танис почеса брада, за да скрие усмивката си и не каза на Тас, че Господаря, когото кендерите бяха убили, е дебелият, страхлив ефрейтор Тоде.