Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Танис осъзна, че си повтаря тези въпроси, докато тичаше из коридорите. Понякога завиваше в погрешна посока и ругаеше, когато се изправеше пред стена и трябваше да се връща. Накрая така се умори, че не можеше да мисли за нищо. Краката му натежаха и всяка стъпка му костваше огромно усилие. Главата му бучеше, раната над окото му отново започна да кърви, а земята продължаваше да се тресе под краката му. Започна да губи надежда. Макар да беше сигурен, че върви във вярната посока, малцината драконяни, които срещна, не бяха виждали Лорана. Какво е станало? Беше ли тя… Не, не искаше да мисли за това. Продължи да върви, като усещаше ту свеж въздух, ту дима, който се виеше зад него.

Факлите бяха подпалили пожари и Храмът щеше да изгори.

Изведнъж, докато се опитваше да мине през един тесен проход, чу някакъв звук. Спря, затаил дъх. Да, ето го отново, точно отпред. Той се взря през дима и праха и стисна меча си. Последната група драконяни, които беше срещнал, бяха пияни и склонни към убийства. Самотният офицер им се беше сторил лесна плячка, но един от тях си спомни, че го е виждал с Черната дама. Но този път можеше да няма такъв късмет.

Пред него коридорът беше разрушен, а част от тавана — пропаднала. Беше много тъмно. Единствената светлина идваше от факлата, която носеше. Танис се бореше между необходимостта от светлина и страха да не бъде забелязан. Реши да рискува и да я остави да гори. Никога нямаше да намери Лорана, ако продължи да обикаля в мрака. Трябваше още веднъж да се довери на маскировката си.

— Кой е там? — изрева той с дрезгав глас и освети разрушения коридор.

Видя проблясък на броня и тичаща фигура, но тя бягаше от него, а не към него. Веднага разпозна фигурата — гъвкава, стройна и тичаща твърде бързо…

— Лорана! — извика той, после премина на елфски. — Кисалас!

Като ругаеше счупените колони и мраморните блокове, които препречваха пътя му, Танис се препъваше, тичаше, падаше, докато най-после я настигна. Хвана ръката й и я прегърна здраво, опрял се на стената. Всеки път, когато си поемеше въздух, го пронизваше остра болка. Беше толкова замаян, че за миг помисли, че ще изгуби съзнание. Той я стисна силно, задържайки я не само с ръце, но и с очи. Чак сега разбра защо драконяните не са я видели. Беше заменила сребърната си броня с драконянска, взета от някой убит войник. За малко да го прониже с меча си, но я спря само думата кисалас, любима, както и мъката върху бледото му лице.

— Лорана! — прошепна Танис с глас, пресекващ като на Райстлин. — Не си тръгвай. Чакай… изслушай ме.

Тя се дръпна рязко, освободи се от хватката му, но остана. Започна да говори, но нов трус я накара да млъкне. Когато върху тях се посипаха прах и отломки, Танис я придърпа и я закри с тялото си, докато всичко свърши.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна той с треперещ глас.

— Ранен ли си? — попита тя студено, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Ако е така, ще ти помогна, ако не, предлагам да пропуснем по-нататъшните сбогувания.

— Лорана, не те моля да разбереш, самият аз не разбирам. Не те моля и за прошка, защото и аз не мога да си простя. Мога да ти кажа, че те обичам и винаги съм те обичал. Но любовта трябва да идва от човек, който обича себе си, а сега не мога да понасям дори отражението.

— Шшшт! — прошепна Лорана и сложи ръка на устата му. — Чух нещо.

Известно време стояха притиснати един към друг в мрака и се ослушваха. Отначало не чуваха нищо освен звука на собственото си дишане, а после ги заслепи светлината на факла и един познат глас попита:

— Какво искаше да й кажеш, Танис? Продължавай.

В ръката на Китиара блестеше меч, изцапан с прясна кръв — червена и зелена. Лицето й беше побеляло от прах, а струйка кръв се стичаше по брадичката от наранената й устна. Очите й бяха замъглени от умора, но усмивката й беше очарователна както винаги. Тя прибра меча си, изтри ръце в разкъсаната си наметка и разсеяно ги прокара през къдравата си коса.

Очите на Танис се затваряха от изтощение. Лицето му изглеждаше състарено от болката, изтощението и скръбта, които завинаги щяха да оставят отпечатъка си върху вечната му младост.

— Остави я, Китиара — каза тихо и притисна Лорана. — Ти изпълни обещанието си и аз ще изпълня своето. Остави ме да я изведа навън. После ще се върна…

— Знам, че ще го направиш. Но не ти ли е хрумвало, че мога да те целуна и да те убия веднага след това? Не, сигурно не. Мога да те убия и сега, защото това ще е най-лошото, което мога да й причиня. — Тя приближи пламтящата факла към Лорана. — Ето, виж лицето й! — изсъска тя подигравателно. — Любовта е слабост и безсилие… — Но сега нямам време. Нещата се раздвижват и се задават велики събития. Кралицата на Мрака падна, но друг ще се издигне на нейно място. Вече започнах да налагам авторитета си над останалите Господари. Ще притежавам огромна империя. Можем да управляваме заедно, Танис…