Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

— Опитах се да я спася… — прошепна Тас, потръпващ от болка, — но не успях…

— Спасил си я, Тас! — каза Карамон със задавен от сълзи глас. — Не е умряла, само е ранена. Ще се оправи.

— Наистина ли? — Трескавите очи на Тас просветнаха, после се замъглиха. Боя се… че не съм добре. Но… няма нищо. Ще отида при Флинт. Той ме чака. Не трябва да остава самичък. Не знам как… изобщо можа да тръгне без мен…

— Какво му е? — попита Карамон брат си.

— Отрова — отвърна магьосникът, загледан в златната игла, която блестеше на светлината на факлите.

Той леко дръпна вратата, ключалката поддаде и вратата се отвори.

Отвън се чуваха писъците на войниците и робите, които бягаха от рушащия се Храм. Небето над тях кънтеше от рева на драконите. Господарите се биеха помежду си, за да решат кой ще застане начело на новия свят. Заслушан, Райстлин се усмихна на себе си.

Мислите му бяха прекъснати от една ръка, която го сграбчи.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита Карамон. Магьосникът хвърли поглед на умиращия кендер.

— Отишъл е много далеч — каза студено той. — Ще ми отнеме доста сили, а още не сме се измъкнали, братко.

— Но можеш ли да го спасиш? Имаш ли достатъчно сила?

— Разбира се — сви рамене Райстлин.

Тика се размърда и седна, стиснала главата си с ръце.

— Карамон! — извика щастливо, после погледът й погледна на Тас. — О, не…

Забравила болката си, тя сложи окървавената си ръка на челото му. Очите на кендера се отвориха при докосването й, но той не я позна и извика в агония.

Райстлин погледна брат си. Той държеше Тас в огромните си ръце, които можеха да бъдат толкова нежни.

„Така държеше и мен“, помисли си магьосникът. Ярки спомени от младостта им, от безгрижните приключения с Флинт… вече мъртъв. Стърм, мъртъв. Дни на ярко слънце, на зелени напъпили листа върху валеновите гори на Солас… Нощи в хана „Последния дом“… сега обгорял и опустошен като валеновите гори.

— Това е последният ми дълг — каза той. — Изплатих се. — И без да обръща внимание на благодарността, която се изписа на лицето на Карамон той продължи: — Остави го на земята. Трябва да се справиш с драконяните. Заклинанието ще изисква да се концентрирам, затова не им позволявай да ме прекъснат.

Карамон нежно положи Тас на пода. Очите на кендера бяха хлътнали, телцето му се гърчеше в конвулсии. Дъхът хриптеше в гърлото му.

— И помни, братко — каза студено магьосникът, като бръкна в един от многобройните тайни джобове на черната си роба, — облечен си като офицер от драконовата армия. Ако можеш, не се бий.

— Добре. — Карамон погледна за последен път Тас и си пое дълбоко дъх. — Тика, преструвай се, че си в безсъзнание.

Момичето кимна и отново легна, послушно затваряйки очи. Райстлин чу тежките стъпки на Карамон по коридора, после забрави за него, за драконяните и всичко останало, погълнат от заклинанието си.

Извади блестяща бяла перла от джоба си и силно я стисна, докато с другата държеше сивозелено листо. Разтвори челюстите на кендера и го сложи под езика му. След това огледа перлата, припомняйки си думите на заклинанието, и правилно произнася всяка от тях. Щеше да има само една възможност. Ако се провалеше, не само кендерът щеше да умре, но може би и той.

Райст сложи перлата върху гърдите си над сърцето, затвори очи и повтори думите на заклинанието, напявайки всеки ред по шест пъти, като променяше интонацията всеки път. С тръпка на екстаз почувства как магията залива тялото му, изсмуквайки част от жизнената му сила и съсредоточавайки я в перлата. Когато приключи с първата част от заклинанието, той задържа перлата над сърцето на кендера. Затвори отново очи и произнесе цялото заклинание, този път отзад напред. След това смачка перлата в ръцете си и поръси с блестящия прах вкочаненото тяло. Уморено отвори очи и тържествуващо загледа как болката изчезва от лицето на кендера и то се изпълва с покой.

Очите на Тас се отвориха.

— Райстлин! Аз… пфу! — Той изплю зеленото листо. — Ама че гадост! Какво беше това и как попадна в устата ми? — Тас седна замаян и видя торбите си. — Ей, кой ми е разпилял нещата? — Той погледна обвиняващо към магьосника и се опули. — Райстлин! Ти си с Черна роба! Страхотно! Мога ли да я пипна? Добре, добре, не е нужно да ме гледаш така. Просто изглежда толкова мека. Ей, това значи ли, че вече си наистина лош? Можеш ли да направиш нещо лошо пред мен, за да мога да гледам? Веднъж видях един магьосник да призовава демон. Можеш ли го и ти? Само едно малко демонче? После ще го върнеш обратно. Не? — Тас въздъхна разочарован. — Ей, Карамон, какво правят с теб тези драконяни? И какво й е на Тика? О, аз…