Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Полуелфът бързо се изправи. Трябваше да се измъкне оттук и да намери Лорана. Един драконянин се спусна към него, той заби меча си в него и бързо го издърпа преди тялото да се вкамени. Тогава чу някакъв глас да го вика. Обърна се и видя Лорд Сот, застанал до Китиара, заобиколен от скелетите-воини. Очите на Кит бяха приковани върху Танис с омраза. Тя го посочи. Лорд Сот изпрати към него войниците си и те полетяха като смъртоносна вълна от змийската глава, унищожавайки всичко по пътя си Танис се опита да побегне, усещайки студената вълна, която го следваше, но тълпата го спираше. Обхвана го паника и той едва не изгуби съзнание.

Внезапно се чу остър пукащ звук и подът потрепери под краката му. Боят рязко спря, защото всички се опитваха да се задържат на крака Танис несигурно се огледа, чудейки се какво става.

Огромен къс скала се срути от тавана върху купчина драконяни. Последва го втори, трети, факли падаха от стените свещи гаснеха в собствения си восък, Земята затрепери още по-силно. Полуобърнат, Танис видя, че дори воините-скелети бяха спрели и горящите им очи търсеха погледа на предводителя им със страх.

Изведнъж подът се срути под краката му. Прегърнал едни колона, за да се задържи, Танис се огледа учуден. И тогава Мракът се стовари върху него с убийствена тежест.

Той ме предаде!

Яростта ни Кралицата отекваше в ума му, а страхът и гневът й бяха толкова силни, че глината му една не избухна. Тъмнината се сгъсти, докато Тя отчаяно се опитваше да задържи вратата към света отворена. Огромната й синки затъмни светлината на всички пламъци. Нощни криле изпълниха залата с мрак. Драконяните се препъваха и залитаха в непрогледната тъмнини. Гласовете на офицерите им се извисяваха, опитвайки да се справят със суматохата и да потушат надигащата се паника между войниците, които чувстваха, че силата на тяхната Кралица отслабва. Танис чу гласа на Китиара да се извисява гневно, после викът й рязко спря.

Ужасяващ, гръмотевичен трясък последван от агонизиращи писъци му подсказа, че цялото здание ще се срути върху тях.

— Лорана! — изкрещя Танис.

Отчаяно опитвайки се да се изправи, той залитна напред, но беше повален на каменния под от блъскащите се драконяни. Отнякъде отново се чу гласът на Китиара, която даваше заповеди на войските си.

Танис успя отново да се изправи. Болка разкъсваше ръката му. Разгневен, той отблъсна меча, насочен към него в мрака и с цялата си сила срита онзи, който го беше нападнал. Нов трясък прекрати битката. Един бездиханен миг всички в Храма гледаха нагоре в мрака. Гласове шепнеха уплашено. Такхисис, Кралицата на Мрака, висеше над тях в образа, който можеше да приеме на тази планета. Гигантското й тяло блестеше в безброй цветове. Бяха толкова много, така заслепяващи и объркващи, че сетивата не можеха да възприемат ужасяващото й величие и изтриваха цветовете от умовете на смъртните. Много цветове и нито един — така изглеждаше тя. Петте й глави бяха отворили широко уста, в множеството й очи гореше огън сякаш се готвеха да погълнат света.

„Всичко е загубено, помисли си отчаяно Танис. Това е моментът на пълната и победа. Провалихме се.“

Петте глави изреваха тържествуващо… Сводестият таван се разпука.

Храмът на Ищар започна да се люлее, да се променя и възвръща първоначалната си форма от времето, когато злото не го беше осквернило.

В самата зала Мракът затрептя и после изчезна под сребърните лъчи на Солинари, наричана от джуджетата Свещта ни Нощта.

— А сега, братко мой, сбогом.

Райстлин извади малък глобус от гънките на черната си роба. Драконовото кълбо.

Карамон почувства, че силата му изчезва. Опипа превръзката и усети, че е подгизнала от кръв. Някъде далеч, като в сън, чуваше как драконяните се отърсват от ужаса и се спускат към него. Земята потрепери под краката му, или може би те трепереха.

— Убий ме, Райстлин! — Карамон го погледна с празен поглед.

Брат му спря и златистите му очи се присвиха.

— Не ме оставяй да умра от техните ръце — каза спокойно воинът, сякаш искаше най-обикновена услуга. — Свърши с мен бързо. Поне това ми дължиш.

— Дължа ли!? — Райстлин със съскане си пое въздух. — Дължа ти!? — повтори той със задавен глас. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на магическия жезъл.

Вбесен, той се обърна и протегна ръка към драконяните. От върховете на пръстите му изскочи светкавица ги удари в гърдите. Крещейки от болка и страх, те паднаха във водата, която бързо се разпели и позеленя от кръвта им, когато дракончетата изядоха братовчедите си.