Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Карамон гледаше безизразно, твърде слаб и уморен, за да го интересува. Чуваше още подрънкващи мечове, други гласове. Запрепъва се напред, краката му се подхлъзнаха и тъмните води се затвориха пад главата му…

Изведнъж се оказа на твърда земя. Той примигна и, отвори очи. Седеше на скалата до брат си.

— Райст! — промълви Карамон с насълзени очи. Протегна треперещата си ръка и го докосна по рамото. Почувства мекотата на кадифената роба.

Праг му студено отблъсна ръката му.

— Карамон — каза той и гласът му беше смразяващ, като то тъмните води под тях. — Ще спася живота ти и този път, така че сметката ми е чиста. Ме ти дължа нищо повече.

Карамон преглътна.

— Райст, не исках да кажа… Магьосникът не му обърна внимание.

— Можеш ли да се изправиш? — попита рязко.

— Аз… да, мисля, че мога — поколеба се Карамон. — Не можеш ли… да използваш това нещо, за да ни измъкнеш оттук? — Той посочи кълбото.

— Мога, но пътуването няма да ти хареса. Пък и нима си забравил онези, с които дойде?

— Тика! Тас! — възкликна Карамон. Той сграбчи мокрите скали и успя да се изправи. — И Танис! Какво стана…

— Танис ще се оправи сам. Отплатих му се десетократно. Но може би мога да уредя дълга си с останалите.

В края на тунела се чуваха викове и крясъци, множество войници нагазиха в тъмната вода, подчинявайки се на последната заповед ли Кралицата.

Карамон уморено сложи ръка на дръжката на меча, но докосването на студените пръсти на брат му го спря.

— Недей — прошепна той и тънките му устни се разтеглиха в мрачна усмивка. — Нямам нужда от теб. Вече няма да имам нужда от теб… никога! Внимавай!

Внезапно в подземната пещера стана светло като ден от могъщата му магия. С меч в ръка Карамон застана до него и с ужас загледа как враг след враг падат под заклинанията му. От пръстите му излизаха светкавици, от дланите — пламъци. На онези, които гледаха към тях, се явяваха ужасяващи фантазии, които така ги плашеха, че можеха да умрат от страх.

Таласъми падаха с крясъци, пронизани от копията на легион рицари, които изпълниха пещерата с бойните си песни. Те бяха призовани от Райстлин, а после изчезнаха. Дракончетата в ужас побягнаха към тъмните тайни места, където се бяха излюпили. Черни жреци, които се спускаха по стълбите да изпълнят последна заповед на Кралицата, бяха пронизани от хиляди летящи копия и молитвите им преминаха в хленчещи агонизиращи ругатни.

Накрая се появиха Черните магьосници, най-висшите в ордена, за да унищожат младия си съперник. Но откриха, че колкото и да са стари, по някакъв мистериозен начин Райстлин е по-стар от тях а силата му бе феноменална. Те разбраха, че не могат да го победят и изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Мнозина дори се поклониха с огромно уважение пред Райстлин, докато отлитаха на крилете на желанията си.

После настъпи тишина, нарушавана само от капещата вода. На всеки няколко секунди Храмът се разтърсваше и Карамон поглеждаше нагоре с тревога. Очевидно битката беше продължила съвсем кратко, въпреки че според трескавия му ум, той и брат му бяха прекарали в това ужасно място целия си живот.

Когато и последният маг се стопи в мрака, Райстлин се обърна към него.

— Виждаш ли, Карамон? — попита той студено.

Едрият мъж кимна безмълвно.

Земята под тях отново се разтресе и водата в потока се разплиска върху скалите. В края на пещерата инкрустираната колона потрепери и се разцепи. Шепа каменен прах полепна по лицето на Карамон, докато гледаше пропукващия се таван.

— Какво значи това? Какво става? — попита тревожно той.

— Това е краят — заяви Райстлин, уви се в робата си и раздразнено го погледна. — Трябва да се махнем оттук. Имаш ли достатъчно сила?

— Да, дай ми само миг.

Отдръпвайки се от скалите, той пристъпи напред, залитна и едва не падна.

— По-слаб съм, отколкото си мислех — промърмори воинът и притисна ранената си ръка. — Нека само… си поема дъх.

Той се изправи с усилие и пристъпи напред. Устните му бяха побледнели и по лицето му се стичаше пот.

Райстлин го наблюдаваше, усмихвайки се мрачно, как се запрепъва към него. Накрая протегна ръка.

— Облегни се на мен, братко — каза тихо.

Сводестият таван на Залата за Аудиенции се разцепи и огромни каменни блокове се сгромолясаха на пода, унищожавайки всичко под себе си. Хаосът премина в паника. Без да обръщат внимание на командирите си, които ги биеха с камшици и ги мушкаха с мечове, драконяните се мъчеха да избягат от рушащия се Храм, убивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Понякога някой много силен Господар успяваше да задържи телохранителя си и да избяга, но неколцина паднаха, убити от собствените си войници, смазани от падащите камъни или сгазени до смърт.