Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Изгорен и заслепен от ярката светлина, зашеметен от сблъсъка, Той почувства, че губи съзнание и потъва. Остри зъби се впиха в ръката му, раздирайки плътта. Пронизващата болка го свести и крещящ от болка и ужас, той трескаво опита да се изправи. Треперейки, накрая успя да стане. Малките дракони, вкусили в, го нападнаха отново и се заблъскаха в ботушите му. Той ститисна ръката си и погледна към Берем, но видя, че не е помръднал.

— Ясия, тук съм! Ще те освободя! — викаше мъжът и отчаяно се опитваше да премине невидимата стена, която преграждаше пътя му. Беше обезумял от мъка.

Райстлин спокойно наблюдаваше как брат му става, а кръвта шурти от разкъсаната кожа на голите му ръце.

— Аз съм могъщ, Карамон — каза магьосникът, втренчен в уплашените му очи. — С несъзнателната помощ на Танис успях да се отърва от единствения човек в Крин, които можеше да ме победи. Сега съм най-великият магьосник на този свят. И ще бъда още по-могъщ, когато Кралицата на Мрака изчезне.

Карамон го гледаше замаян, неспособен да разбере за какво говори. Зад себе си чуваше пляскането във водата и триумфиращите викове на драконяните. Прекалено объркан, за да помръдне той не можеше да свали очи от близнака си. Едва когато видя Райстлин да вдига ръка към Берем, смътно започна да разбира.

Вечният беше освободен. Той хвърли бърз поглед към Карамон и драконяните, които газеха във водата с проблясващи в светлината на жезъла мечове и накрая погледна Райстлин, застанал на скалата в дългата си черна роба. После с радостен вик, който прокънтя в тунела, се спусна към инкрустираната колона.

— Ясия, идвам!

— Помни, братко мой — отекна гласът на Райстлин в ума на Карамон, — това става, защото аз така избрах.

Воинът погледна назад и видя драконяните да крещят от ярост при вида на изплъзващата им се плячка. Дракончетата късаха ботушите му, раните ужасно го боляха, но той не забелязваше. Стоеше и гледаше как Берем тича към колоната.

Навярно беше рожба на трескавия му ум, но когато Вечният доближи колоната, зеленият камък в гърдите му сякаш засвети по-ярко и от огнената топка на Райстлин. На тази светлина той видя от вътрешността на колоната да се появява блед, трепкащ силует на жена. Тя беше красива по крехък и обаятелен начин и подобно на Берем очите й бяха твърде млади за изпитото лице.

Точно когато я доближи, Вечният спря. За миг нищо не помръдна. Драконяните бяха замръзнали с мечове в ръце. Без да знаят защо те започнаха да осъзнават, че по някакъв начин съдбата им зависи от този човек.

Карамон вече не усещаше студения въздух, водата и болката от раните си. Не изпитваше страх, отчаяние или надежда. Сълзи се появиха в очите му, гърлото му болезнено гореше. Берем се обърна към сестра си, която се беше пожертвала, за да имат той и светът надежда. В светлината на жезъла Карамон видя как бледото, опустошено от скръб лице на мъжа се изкриви от безпокойство.

— Ясия — прошепна той и протегна ръце, — можеш ли да ми простиш?

Не се чуваше нищо, освен приглушеното плискане на водата и ритмичното капене на влагата от камъните което продължаваше от незапомнени времена.

— Братко, ние няма какво да прощаваме.

Образът на Ясия протегна ръце за прегръдка и лицето й се изпълни с покой и любов.

С вик на болка и радост, той се хвърли в обятията й.

Карамон примигна и въздъхна и в този миг образът изчезна. Ужасен, той видя как Вечният се хвърли върху инкрустираната колона с такава сила, че плътта му се разкъса върху острите ръбове на назъбения камък. Последният му писък беше ужасяващ, но триумфиращ. Тялото му конвулсивно потръпна и тъмна кръв обля скъпоценните камъни, скривайки блясъка им.

— Берем, ти се провали. Нищо не стана! Това беше лъжа! — Карамон се хвърли към него, знаейки, че той няма да умре. Това беше лудост. Той щеше…

Изведнъж спря.

Камъните край него потрепериха. Земята под краката му се разтърси. Черната вода забави движението си и лениво заплиска в скалите. Зад него драконяните започнаха да крещят.

Карамон погледна Берем. Тялото му лежеше безжизнено върху скалите. После леко потръпна, сякаш изпускаше последния си дъх… и замря. За миг две прозрачни фигури пробляснаха във вътрешността на инкрустираната колона и изчезнаха.

Вечният беше мъртъв.

Танис вдигна глава от пода и видя един таласъм с вдигнато копие, готов да го забие в тялото му. Той бързо се претърколи, сграбчи крака му и го дръпна. Съществото се стовари на пода, където друг таласъм в различна униформа, му разцепи главата с боздуган.