Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Вечният се взираше в мрака и кършеше отчаяно ръце. Течението ги повлече по един завой и водата стана по-дълбока, но драконите продължаваха да ги преследват, влудени от апетитната миризма на човешка кръв и плът. Шумът от дрънченето на мечове и копия стана по-силен.

Изведнъж нещо по-черно от нощта полетя към Карамон и го удари в лицето. Докато отчаяно се опитваше да не падне в смъртоносните води, той изпусна факлата. Светлината изгасна със съскане, точно когато Берем го хвана. Двамата стояха, изгубени и объркани в тъмнината.

Дори ако беше ослепял внезапно, Карамон нямаше да се чувства по-дезориентиран. Имаше чувството, че ако направи само една крачка, ще пропадне в нищото…

— Ето я! — изхлипа Берем. — Ето я счупената колона със скъпоценните камъни! И тя е тук! Чакала ме е през всичките тези години! Ясия! — извика и се устреми напред. Взрян в тъмнината пред себе си, Карамон го задържа и усети, че тялото му трепери от емоции. Не виждаше нищо… или виждаше?

Да! Дълбоко чувство на благодарност и облекчение го заля. Виждаше как камъните блестят в далечината и сияят в мрака със светлина, която дори този плътен мрак не можеше да погълне.

Бяха съвсем наблизо, на не повече от няколкостотин метра от тях. Карамон отпусна хватката си и си помисли: „Може би това е изход — поне за мен. Нека Берем се присъедини към призрачната си сестра. Искам само да се измъкна оттук, да се върна при Тика и Тас.“

С нови сили той се насочи напред. „След няколко минути всичко ще свърши завинаги… или за…“

„Ширак“, произнесе някакъв глас и избухна ярка светлина. Сърцето на Карамон спря за миг. Бавно, много бавно той повдигна глава, погледна към светлината и видя две златисти зеници с формата на пясъчен часовник, които го гледаха изпод черна качулка.

Дъхът му излезе от тялото като въздишка на умиращ.

Пронизителният звук на роговете секна и настъпи известно спокойствие в Залата за аудиенции. Всички погледи бяха приковани към драмата, която се разиграваше на площадката.

Стиснал Короната в ръка, Танис се изправи на крака. Нямаше представа какво предвещава звукът на роговете и каква орис го очаква. Знаеше само, че трябва да стигне до края, колкото и горчив да се окаже той.

Лорана беше единствената му мисъл. Където и да бяха Берем, Карамон и останалите, не можеше да им помогне. Погледът му се прикова в облечената със сребърна броня фигура, застанала върху главата на змията под него, а след това прескочи към Китиара, застанала до Лорана с лице, скрито зад страховитата драконова маска. Тя направи жест.

Танис по-скоро усети отколкото чу движението зад себе си. Завъртя се и видя Лорд Сот да се приближава с пламтящи очи.

Полуелфът отстъпи, съзнавайки, че не може да победи този противник, излязъл от гроба.

— Спри! — извика той и надвеси Короната над залата. — Спри го, Китиара, или ще я хвърля в тълпата.

Сот беззвучно се изсмя и продължи напред, протегнал костеливата си ръка, която можеше да убие само с докосване.

— Моята магия ще превърне тялото ти в прах и Короната ще падне в краката ми — прошепна мъртвият рицар.

— Лорд Сот! — прозвуча ясен глас от централната платформа. — Спри! Нека онзи, който я е спечелил да ми я донесе!

Сот се поколеба, след това обърна пламтящия си взор към Китиара. Тя отметна шлема от главата си. Очите й блестяха, а бузите й бяха зачервени от възбуда.

— Ти ще ми донесеш Короната, нали, Танис?

— Да — промълви той и облиза пресъхналите си устни. — Ще ти я донеса.

— Стража, придружете го! Всеки, който го докосне ще умре от моята ръка! Лорд Сот, погрижи се да стигне до мен непокътнат!

Мъртвият рицар бавно отпусна смъртоносната си ръка.

— Той все още е твой господар, милейди.

Рицарят отиде до Танис и ужасяващият студ, който излъчваше почти смрази кръвта му. Бяха странна двойка — призрачен рицар в черна броня и полуелф, стиснал окърванената Корона в ръка.

Офицерите на Ариакас, които стояха в подножието на стълбите с извадени оръжия, отстъпиха и когато Танис мина покрай тях, го изгледаха отмъстително.

С извадени мечове стражите на Китиара го обградиха, но смъртоносното излъчване на Лорд Сот му осигури безопасно преминаване през претъпканата зала. Танис започна да се поти под бронята. „Значи това е властта осъзна той. Който притежава Короната, управлява, но може да се окаже някоя нощ пронизан от камата на убиец.“

Гой продължи да върви и скоро двамата стигнаха подножието на стълбите, които водеха до платформата където стоеше Китиара красива и триумфираща. Танис изкачи тесните стъпала, оставяйки Сот в подножието им. Когато стигна площадката, видя Лорана. Лицето й беше бледо, студено и овладяно. Тя погледна към него, после към окървавената Корона и обърна глава. Нямаше представа какво мисли или чувства, но нямаше значение. После ще й обясни.