Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Китиара изтича до него и го сграбчи в прегръдките си. В залата прозвучаха аплодисменти.

— Танис! Наистина е писано ти и аз да управляваме заедно! Беше чудесен, прекрасен! Ще ти дам всичко… всичко…

— А Лорана? — попита Танис студено и леко скосените му очи пронизаха в душата й.

— Щом я искаш! — сви рамене Китиара и пристъпи по-близо, за да я чува само той. — Но ти ще имаш мен, Танис. През деня ще командваме армии, ще владеем света, а нощите ще бъдат само за двама ни, за теб и мен. — Тя погали брадатото му лице. — Сложи Короната на главата ми, любими.

Танис погледна кафявите очи, изпълнени с топлина, страст и вълнение. Почувства тялото й, притиснато до неговото да потръпва от нетърпение. Той вдигна бавно Короната на Властта и я сложи на своята глава.

— Не, Китиара — извика силно, за да го чуят всички. — Само един от нас ще управлява и това съм аз.

В залата се понесе смях, смесен с гневни изблици. Очите на Китиара се разшириха от изненада, след това се присвиха.

— Не се опитвай! — Танис хвана ръката й, която посягате към ножа и я погледна. — Сега ще изляза от тази зала с Лорана, а ти и войските ти ще ни придружите. Когато се измъкнем невредими от това зловещо място, ще ти дам Короната. Ако ме предаваш, никога няма да я имаш. Разбра ли ме?

Устните й се свиха подигравателно.

— Значи тя наистина е единственото, за което те е грижа?

— Наистина — потвърди Танис и стисна още по-силно ръката. — Кълна се в душите на двамата, които обичах много — Стърм Брайтблейд и Флинт Файърфордж. Сега вярваш ли ми?

— Да — каза горчиво Китиара и в очите й отново се появи възхищение. — Можеше да имаш толкова много…

Танис я пусна и отиде при Лорана, която се беше втренчила невиждащо в тълпата.

— Ела с мен — каза студено.

Тя не реагира на докосването му, а бавно завъртя глава и го последва. Зелените й очи бяха пусти — нямаше нито страх, нито гняв.

„Всичко ще бъде наред, каза й той наум с преливащо от болка сърце. Ще ти обясня“

Изведнъж нещо го удари силно в гърдите. Той залитни назад, посягайки към Лорана, но не успя да я удържи.

След като го блъсна, тя скочи към Китиара и посегни към меча й. Движението свари Кит напълно неподготвена. Тя опита да се бори, но Лорана вече беше хванала дръжката на меча, извади го от капията и удари с опакото му Господарката по лицето, поваляйки я на площадката. После застана на ръба й.

— Лорана, спри! — извика Танис и скочи към нея, но внезапно усети върха на меча, опрян в гърлото му.

— Не мърдай, Танталаса, или ще умреш, се наложи ще те убия.

Танис пристъпи напред и острието прободе кожата му. Той спря безпомощен.

— Виждаш ли, Танис, аз не съм влюбеното дете, което познаваше. Не съм и дъщеря на баща ми, защото не живея в неговия двор. Не съм дори Златният Генерал. Аз съм Лорана и ще живея или умра по свое решение и без твоя помощ.

— Лорана, чуй ме! — Танис отново пристъпи напред и посегна да отмести острието на меча, което го нараняваше.

Тя сви устни, зелените й очи пламнаха, после с въздишка свали меча към бронята му. Той се усмихна и в този момент Лорана го бутна от площадката и скочи след него.

Размахвайки диво ръце във въздуха, Танис се стовари на пода.

Короната на Властта се търкулна от главата му и се плъзна по полирания под. Някъде горе Китиара гневно пищеше.

— Лорана! — извика той, търсейки я трескаво.

— Короната! Донесете ми короната! — викаше Китиара. Но тя не беше единствената, която крещеше. Всички в залата викаха. Господарите бяха скочили на крака и подстрекаваха войниците си. Драконите полетяха във въздуха. Петглавото тяло на Кралицата изпълни залата с мрак, екзалтирано от този изпит на сила, който щеше да й осигури най-могъщите командири — оцелелите.

Ноктести драконови лапи, обути в ботуши таласъмеки крака и подковани човешки обувки газеха Танис. Докато се бореше да се изправи, за да не го смачкат, той опита да последва сребърния блясък, който изчезна сред тълпата. Разкривено лице се появи пред него с горящи тъмни очи. Ток с шпора го срита в ребрата.

Стенейки, Танис се свлече на пода, а хаосът превземаше Залата за аудиенции.

Райстлин! Беше мисъл, а не вик. Карамон се опита да проговори, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Да, братко мой. Аз съм последният пазач, който трябва да преминеш, за да стигнеш целта си. Аз съм онзи, на когото Нейно Тъмно Величество нареди да се появи, ако роговете засвирят. — Той се усмихна подигравателно. — Но трябваше да се сетя, че ти ще бъдеш глупакът, който ще задейства заклинанието ми…