Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Или не.
Ластикът — грижливо проверен, лежеше лениво зад него като голяма, уморена змия, страдаща от спондилартрит, на която скоро ще намерят работа. Лениво. До след малко. Объркан вятър кръжеше из кошницата на аеростата и си играеше с косите им — на самоубийци и съучастници. Другите бяха се отдръпнали в противоположния ъгъл и той имаше усещането, че много тактично са го оставили сам, та ако реши са се откаже, да не носят те вината за неговия страх. Някъде долу по плажа ходеха едни ситни-ситни човечета, любопитно скупчени до линията на смъртта на вълните.
Внимателно стъпи на ръба на кошницата, като си мислеше за съдбата на наемниците — пресметнатият риск да ги доведе до консумация на заработеното. Надницата му беше 2000. Немного. Немалко. Майна му — си рече наум. И скочи.
Някъде горе някой тихичко подсвирна, или не — ластикът го последва с предчувствие за неминуемото разтягане на гумените си прешлени, като се триеше със свистене в ръба на кошницата.
Разпери ръце и се отдаде на падането. Атмааан — повелително си рече. И Атманът му дойде и го намери.
В гондолата напрегнато наблюдаваха привършването на ластика и очакваха плавния тласък от погасянето на инерцията. Но не и това, което се случи. Тласъкът се превърна в рязко дръпване, последвано от жестокия плесник на завърналия се празен ластик. Никой не остана прав, а и нямаше къде да остане, защото гуменият питон си отмъсти за отнетата му тежест, като разби дъното на кошницата с един-единствен титаничен удар. Някой повика пискливо Бога, друг — само майка си.
От плажа зяпачите безпомощно наблюдаваха как от разбитата гондола на пъстрия балон с яркочервен надпис „Бънджи-скокове“ от стометрова височина в морето започнаха да падат хора. Някой трескаво заплува нататък, а балонът, освободен от котвата си, провисна настрана и се запъти навътре в морето.
След четири дни дойде часът на истината. Трима оцелели, трима загинали и един изчезнал — скачачът. Балонът — вече само обвивка и въжета бе изхвърлен като праисторическа медуза на втория ден. Злополучният ластик все още се мотаеше, закачен за разбития кош. Някакъв чевръст следовател го иззе като веществено доказателство. Търсенето на трупа на скачача бе безрезултатно и унило. От плажа две бабички-чужденки се кълняха, че на метри от водата той буквално изчезнал. Снеха показания и от други очевидци, но никой не бе така категоричен, както бабетата с агатакристи-комплекс.
— И сега искаш да ми кажеш, че тази чудесия не е скъсана, но не е и срязана, така ли? — мачка недопушената си цигара, додето около обемистия пепелник не се разпиляха трошици тютюн и пепел.
— Така. — плътно констатира трасологът. Елегантно обърна към изнервения си приятел олимпийска фигура и закова: Точно така. Не е срязан, защото няма следи от острие, и не е скъсан, защото, хм, повърхността щеше да изглежда другояче — неравна, вълниста — другояче, но не и така, сякаш е била замразена и срязана с лазер.
— Лазер? — мъжът объркано наслюнчваше филтъра на цигарата — детинска илюзия на закоравял пушач, че така се трови по-малко. Лазер. И замразена?
— Мхм. С течен азот, например. — обичливо го наблюдаваше през големия си диоптър очила едрият Аполон. Кога, казваш, че ще ги откажеш?
— Престани, баста, фин! — следователят въртеше гумения шнур из ръцете си, дъвчейки филтъра. Течен азот. И лазер. И какво още?
— Нищо.
— Но те не са имали там такива неща! И не е било възможно.
— Знам. Просто нямам по-добра версия. Това е.
Не беше това. Нямаше как и да бъде, защото ластикът беше наред. Хората винаги са склонни да винят ластиците, сякаш те биха могли да направят нещо срещу страха им. Но не беше ластикът. Беше онова, което мъжът повика, а то дойде когато разбра, че след той миг ще се забие във вълните, ще ги продупчи и ще спре с намачкана като пинг-понгово топче глава поне метър навътре в пясъка на дъното.
Атманът.
То дойде, настигна го в безкрайно бавното му падане надолу, което на човека се стори само миг, но не беше миг, беше цяла вечност, и когато то обви крехкото обречено тяло в края на смешния ластик, имаше толкова много време до свършека, че му се стори любопитно да разбере кое, как и защо, а и след като не представляваше никаква трудност да се справи с това тук и сега, си устрои малък театър, за да вкуси мотивите.
Толкова много неща дават еднакъв резултат, а мотивите им са така чудно различни. Това е личността всъщност — набор от реакции и мотиви. И идеали. И вяра.
Читать дальше