Любен Иванов - Бънджи

Веднъж се събуди, като изплуващ отдълбоко гмурец, пое жадно и съскащо въздух, беше сънувал поредния скандал и това страшно го бе изтормозило, и я видя — седнала на една табуретчица до вратата — да го гледа как спи, колко е кротък в съня.

Споменът за това което направи тогава го мъчи много месеци после и много кошмари започваха с тази сцена — как тя го гледа нежно от табуретчицата — седнала виновно и плахо до вратата, с безмерна обич и страх ли, да страх от предстоящата раздяла, да, това беше тогава в очите й, а той още не бе излязъл от кошмара, и в този миг, вместо да разтвори ръце и да я гушне и да я залюлее, както толкова пъти преди, от пресъхналите му, изтръпнали устни се откъсва нещо така силно и безпощадно, че в очите й заструява болка и молба, но този сън, този проклет сън преди това бе реалност и инерцията…

Ох!

Въпросите на Атмана Какво можеш.

Нищо.

Какво искаш.

Да се върна.

Къде.

Там, където съм правил грешки с Фани.

Ще изгубиш много неща.

Но не и Фани.

Да.

Да.

И после.

После ще видиш.

Аз вкусвам.

Вкуси тогава.

Да бъде.

Промененото настояще Бяха плували цял предиобед в топлите, нежни вълни. Телата им носеха златистите искри на слънцето, което вече се скриваше със съжаление. Бяха се любили по обяд под душа, бяха се разхождали из многолюдието, само за да усетят, че са заедно. Бяха седяли в няколко кафенета и носеха смътен спомен какво са си поръчвали — не ги беше грижа нито за поръчката, нито за смаяните погледи на хората наоколо, докато се галеха с крака под масата и с ръце над нея, нито за смешните цени.

Бяха се върнали в хотела и отново се бяха любили — потни и диви и жадни един за друг. Не би могло да бъде другояче — обичаха се. И пак. И пак.

И колко пъти още пак?

Бяха заспали прегърнати и мокри, удавени в мириса на потта и страстта си — две порастнали деца, които не знаеха, че в едното от тях вече запърхва животът на още едно дете — тяхното. Общото.

Сега не искаха май нищо повече, освен да изпратят залеза. Защото си бяха достатъчни и защото беше хубаво да седят прегърнати на пясъка в здрача с цвят и вкус на гъст ягодов сироп.

Косите й ухаеха нежно на Фани и на море, а тя се бе сгушила под мишницата му, взираше се като малко птиче в тъмното и упоено слушаше нежния тътен на сърцето му.

Един остър вятър засъска из телата на тревите, като недовършена въздишка. Сякаш нещо щеше да се случи, или се бе случило, или би могло да се случи, но не се е случило. Нещо лошо. Атмаан — прошепна си нежно. И Атманът му дойде и го намери.

— Видя ли оня балон? — плавно се вля в тишината.

— „Бънджи-скокове“ ли? — унесено се отзова тя.

— Утре ще скачат с ластик. — каза той.

— Ти недей. — Атманът.

— Ти недей! — помоли го тя.

— Няма.

© Любен Иванов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/557]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:08