Любен Иванов: Бънджи

В какво ли вярваше тоя ситен паяк?

Я?

ББеше вярвал в семейството си.

Като много-много малък. Тогава знаеше, че нищо лошо не може да му се случи. Най-много да си пъхне някое бодливо семенце с чуден аромат в носа, а оттам да закапе кръв. Или пък да посъбере в шепи от прекрасните пухкави гъсеници и да ги гали, гали, гали, докато ръцете му се покрият с пришки, а също и там, където се е пипнал с тия ръце. Но винаги се намираше кой да му помогне — я мама ще извади миризливата бодлива семка от кървящия нос, докато ние свидливо врещим и не си я даваме да ни я хвърлят в кофата с капак, защото оттам вече не може да се вземе; я татко ще намаже с щиплива амонячна вода чудно, ама много силно сърбящите пришки и други работи там.

Но нищо лошо не можеше да му се случи. Нищо. Не беше лошо дори и когато любопитната малка Камелия го дръпна за тригодишната чурка, докато той свенливо правеше пиш пред очите й — по нейна молба. Не беше лошо. Само много, много болеше, а Камелия си няма чурка, тя затова.

Лошо беше, когато заплачеше кукувичката на часовника, и никой, никой не разбираше, че тя плаче и иска да я пуснат, да не я държат затворена там, а той стоеше с протегнати детски шепици отдолу и я викаше: „Ела, ела, куки-кук, ела тук!“. А големите му се смееха и се опитваха да го утешат, че тя не е жива, че това й е работата, и — ей сега, ще видиш, ще се покаже и ще изкука три пъти. Не, не не не не, не може, плачеше детето отдолу, не може да не е жива, щом плаче така, щом иска да я пуснат и не може да й е това работата, моля ви, моля, моля, моля ви, не я дръжте затворена там и не ми казвайте кога ще заплаче отново! Нито колко ще плаче. Пуснете яяяя!

Часовникът изчезна. Казаха му, че кукувичката е отлетяла и той е отишъл да си я търси. Никога не им повярва. Лошо беше. Първото лошо.

Беше вярвал на жени.

Странна, сляпа вяра, може би защото вече не можеше да вярва на майка си, защото беше го лъгала — нескопосано и добронамерено, но беше, и това бе достатъчно, за да го отблъсне, и да го накара да вярва на други — на чуждите, на най-чуждите, след като най-близките вече го бяха лъгали. И всеки път едно и също — да счупим чашите след този тост; ДРЯЯН! — той беше чашите. И те си тръгваха пречистени и горди, а той се събираше и се слепваше прашинка по прашинка, и всеки път ставаше все по-лаконичен във формите си и все по-красив. До поредния тост.

Господи!

Някои не искаха децата му, някои убиваха децата му, някои раждаха децата му, за да ги вземат със себе си в бягството си, всички харесваха любовта му, и всички се бояха от това, което се получаваше след нея — обсебване. Той обичаше всеотдайно, отсреща омаяно му отвръщаха със същото, само за да му креснат обвиняващо след това, че е непоносим в ужасната си, обвързваща обич, и по-добре по-прости и по-слаби, но по-лесни мъже, отколкото тирания, каква тирания, недоумяваше всеки път, такава, отговаряха винаги — че не знам къде съм, какво правя, какво искам, само бързам към теб, а ти си правиш с мен… ДРЯЯН!

Фани — Атманът докосна в измъченото съзнание един спомен и се захласна от чудния му вкус. Фани. Ето го мотивът малкият паяк да виси на гумената си нишка, в търсене на емоция, която да го избави от нейната загуба. Или смърт, която да стори същото.

Фани — невероятното разбиране, удивително плътният контакт на души и тела, който беше само път към раздялата.

Фани.

Бяха вървели с часове и бяха си говорили — ненаситно и откровено — двама самотници, отдавна без надеждаа някой да сподели самотата им, опиянени от случайността да се родят в достъпно време и да бъдат заедно. Бяха намерили толкова еднаквости, че тя го кръсти за себе си „капката“, а той й даде името „Мъничето“, защото беше изпълнен с нежност както никога досега и искаше да я покровителства и да я запази от болките си, които можеха да станат и нейни, да й угажда и я глези, да я гушка и отново да я пуска — вече беше научил, че жените не обичат да ги обсебваш, дори и с най-добри чувства, но тя го търсеше, него и неговото обсебване, защото досега само я бяха отхвърляли или я бяха ползвали като сексуална вещ, без дори да я нацелуват…

Фани.

Желаеха се бясно — галещите си погледи, жадните си устни, трепетните си ласки, а той през цялото време се чувстваше девствен и чист, сякаш не бе имало други жени преди нея, толкова много други случайни жени.

Тя бе очарована от споходилите го за първи път ексцесивни оргазми, събудили неодобрителното любопитство на съседи и минувачи и нетърпеливо искаше да изпита нещо подобно, но той не можа да я убеди, че ще бъде, че могат, че нищо лошо няма в това, че не го получава и тя, а всъщност я щадеше и не й казваше, че трябва да минат години, за да се отърси от това, което са правили с нея, но не за нея.