Любен Иванов: Бънджи

И се страхуваше от обсебването й. Той не беше разрешавал досега да го обсебят, но тя беше млада и й беше интересно някой да прави с нея това, а той се страхуваше от мига, в който тя ще възнегодува срещу привличането и срещу обичта си към него.

Излезе прав.

Когато тя пожела да отпътува — само за кратко, само за някакви си пет месеца, само на някакви си триста километра, той си отдъхна — наивно си помисли, че отдалечава мига на конфликта. Съгласи се възторжено и дори я подтикна да го направи. Не можеше да й обясни защо — или щеше да я уплаши, или нямаше да му повярва. А може би я подцени? Може би. Но така или иначе сбърка.

Писмата, които тя му пишеше оттам, пристигаха полуовъглени от страст, докато тя мръзнеше и гладуваше, за да му купи нещо. Обсебена. Или влюбена? Но защо тогава много по-късно му натякваше за това, което бе получил чрез нейните лишения? Нима го бе искал? Обсебена.

Той не можеше да се отърве от жестокото главоболие в 21.00, когато се бяха условили да мислят един за друг. Ден след ден. Нощ след нощ. Пишеше й писма, които оставаха на една дискета, а тя ги четеше, когато се връщаше за ден-два. Поне не можеха да се изгубят някъде по пътя, но се изгубиха много по късно, точно когато му бяха нужни, тия писма от най-любимата му дискета.

Въпросите Въжето Страшното цвилене дойде първо, така дишат хората, когато дълго време не са го правили, интуитивно се развъртя някаква мисъл в главата му, после усетът за стягане във врата и тъпата болка в главата и един трепет по цялото му тяло — с мен ли става това?

Метално-соленият вкус в устата му и натрапчиво повтарящата се фраза „медицината. без компютри.“ и онзи отчаяно-виновен глас, който искаше да знае

„медицината. без компютри.“ толкова много ли го

„медицината. без компютри.“ обичат, чий беше този глас

„медицината. без компютри.“ не беше ли нейният, не можеше да е нейният, тя „медицината. без компютри.“ не би го питала това и така и сега „медицината. без компютри.“ не, вече не, но какво „не“, на „медицината. без компютри“ ли „не“, на нейния ли въпрос… Може би на някое от двете, но какво значение има това сега, след като все още е жив, отново жив, да, май на това каза „не“, но откъде сили да обяснява и на кого, по дяволите?

„медицината…“

И един въпрос, който дойде като негов шепот, но после стана обвинение „защо защо защо защо защо??“.

— Защото те обичам! И бях на лекар, и ще си имаме бебе! Любчето, чуваш ли ме?

— …

— Любчето! Любченцето ми! Хайде, кажи нещо, хайде, моля те! Любоо! Любоооо! Толкова ли ме обичаш?

— Вече не.

— Какво?…Боже, кръв!

— Моята е.

— Не виждаш ли, кръв?!

— Моята е.

— И аз съм се порязала.

— Къде?

— Докато чупих стъклото, не помниш ли?

— Не.

Домът Детето Толкова желаеха това дете — и той, и тя, и толкова често му се налагаше да обяснява, че всичко им е наред, че не е нужно да се притесняват, че са млади и здрави, че вече започна да се безпокои за нея.

Бяха срещнали веднъж Нели и Коста — нейни приятели, които по-късно — в самотата му станаха и негови, но тогава бяха все още само нейни, а Нели беше с великолепен корем — гръмогласна и щастлива, и си искаше книгата на Борис Виан „Сърца за изтръгване“, така ги запомни за първи път — пред светещата витрина, просто се разминаха за три секунди като хора, на които им предстои да бъдат през остатъка от живота си заедно — те двамата и те тримата, а всъщност минимум петимата, а Нели още дълго еча зад гърба им, свенливата и щастлива усмивка на Коста, а Фани вече им се бе хвалила с него — съпруга си — и въздъхна и му сподели, че те три години са си правили това бебе, и — ей-на — имат си го, и пак си поиска своето бебе и той си я гушна по-силно и още по-нежно и пак й обеща, че ще си го имат — едно малко Флюче.

Успехът в кариерата Тръгването Разочарованието Самотата Когато си тръгваше — дни преди това, тя му подари коте. Бяха гледали много котета — малки, безпризорни, свирепи души, които неминуемо порастваха и си отиваха — Бубър, Кет, Мурк, Упи, Урк, Мия, Флоки, Писи — животинчета с характери, без стадни инстинкти — като тях двамата. Тя вече бе кръстила котето Моки, защото го бе намерила мокро и мръсно в една локва. Или то си я бе намерило.

Вече се караха за дреболии, въздухът пращеше и съскаше от реплики и дуплики, но тя му подари Моки, с надеждата, че ще я заобича отново. И той я заобича, но не посмя да си го каже. Камо ли на нея.

А Моки — малко глупаче, без понятие за височина, падане и болка — скачаше от където и да я поставеха, и тичаше след огромните им пети, и ги гледаше с раздалечените си като далекомер очета над разбитата си от тупванията муцунка и не можеше да разбере защо големите плешиви котки толкова я мачкат и издават странни звуци, които неясно как я вълнуват и размъркват.