Айрис Йохансен - Богатият варварин

— Добре, но все пак не е зле, че се върна. Калим събра значителен актив с гълъбите.

— Предполагам, че тази забележка е от изключителна важност, но не се наемам да я разгадавам — той вдигна чергилото на входа. — Калим ще участва ли в състезанието с каробелите?

— Да — намръщи се тя. — А ти?

— Вероятно. Обикновено е много забавно.

— Забавно ли? Какво точно представлява това?

Той вдигна вежди.

— Не знаеш ли?

— Занимавах се повече със самия фестивал. Гален само ми каза, че е някакво надбягване.

— Много специално надбягване. Минава през шест мили пустиня и хълмисти терени.

— Има ли препятствия?

Той кимна.

— Пет. Точно тогава повечето от каробелите се чупят.

— Какво?

— Каробелът е глинен съд, дълъг два фута, пълен със силен парфюм, запушен и завързан за гърба на всеки конник. Този съд е тънък като лист и само най-добрите ездачи успяват да се върнат в селището, без да го счупят и да разлеят върху себе си парфюма.

— Колко вълнуващо! — възкликна Тес и лицето й засия от вълнение — Много е интересно.

Усмивката на Саша се стопи.

— Това не е за теб, Тес.

— Не съм казвала, че искам да участвам. Казах само, че е интересно.

Саша я погледна с недоверие.

— Другите ездачи ще бъдат вбесени, ако една жена дръзне да се мери с тях.

Тя вирна брадичка.

— Обзалагам се, че мога да се справя по-добре от тях. Може би няма да им се отрази толкова зле ако разберат, че една жена може да язди толкова добре, колкото и те.

— Ти си съпруга на владетеля на Ел Заланд. Това ще смути шейховете и ще попречи на обединяването.

Вълнението й се смени с разочарование.

— Да, прав си — сви рамене тя. — Само си помислих… Всъщност това няма значение.

Саша въздъхна с облекчение и понечи да тръгне.

— Винаги е по-добре, когато размислиш.

Тес сухо попита:

— Откъде знаеш?

Очите му заискриха и той я погледна през рамо.

— Не от опит. Открих тази истина в един от томовете, които моят учител веднъж ме накара да прочета.

Когато късно вечерта Тес се върна в шатрата, не завари Саша, но фенерът все още светеше. Гален седеше на дивана напълно облечен.

Тес се смути, когато той вдигна поглед от доку-ментите, които лежаха на ниската масичка пред него. Лицето му беше безизразно.

— Чудех се дали изобщо възнамеряваш да се прибереш тази вечер.

— Не исках да те тревожа — отвърна Тес и се приближи до него. — Саша каза ли ти за баща ми?

Гален кимна.

— Това няма значение. Докато пристигне, аз или вече ще съм обединил Седикхан, което ще го респектира, или…

— Или?

— Или ще сме се разпръснали като глутница вълци — мрачно се усмихна той. — И в двата случая няма да е доволен от онова, което ще намери тук, в Седикхан.

Тес отмести поглед.

— Ще ме предадеш ли на него?

— Обещах ти, че няма да те връщам при него. Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм като баща ти?

— Мислех си… ако Седикхан се обедини… дали моето участие няма да приключи с това?

— Ще приключи, когато аз кажа.

— Мислиш ли, че още имаш нужда от мен?

Гален погледна документите пред себе си.

— Ние сключихме сделка. Ти ми обеща дете и аз не ще ти позволя да ме измамиш.

Не, тя нямаше да го напусне. Още не. Облекчението, което почувства, я уплаши. Бързо се извърна и се отправи към обградения със завеси диван.

— Вече не ти е нужно дете.

— Аз ще реша какво ми е нужно — в гласа му се долавяха ядни нотки. — И какво ще взема.

Въздухът в шатрата беше наситен със суров гняв и разочарование и Тес едва сега осъзна какви усилия полага Гален, за да овладее свирепия си нрав.

— Няма да вземеш нищо, което…

В този миг силен писък прониза нощната тишина.

Тес се вцепени.

Последва втори писък. Женски писъци на агония.

— Стой тук — извика Гален, скочи и хукна към изхода от шатрата.

От нея се искаше да стои и да слуша писъците на тази бедна жена?!

Боже господи, ами ако беше Вайян?!

Гален беше на няколко метра от шатрата, когато тя също се спусна към входа й. Последва нов писък.

Полуголи мъже изскочиха от шатрите със запалени фенери.

Тес се втурна през полянката към шатрата на Вайян.

— Тес, какво е това? — Вайян повдигна покривалото. — Този писък…

— Не зная.

Но Гален изглежда знаеше. Той бягаше към северния край на лагера.

Тес хукна след него. Вече пресичаха мястото, определено за шатрите на Ел Кабар, но никой не се показваше от тях.

Още един писък… по-близо.

Тес зави зад ъгъла и едва не връхлетя върху Гален, който бе спрял и наблюдаваше онова, което ставаше пред шатрата на Хаким.