Айрис Йохансен - Богатият варварин

— Много е красив! Как се казва?

— Селик.

— Какво стана с Телзан?

— Използвам го за разплод. Селик е един от синовете му.

— Много е изящен. Това май не е характерно за жребците.

Той я погледна с любопитство.

— А ти какво знаеш за тях?

— Не много. Ще трябва да науча повече — отвърна тя и коленичи до него. — Отровна ли беше змията?

— Да, но не успя да си пусне отровата.

— Какъв мехлем използваш?

— Лечебна смес от синапено семе и ръж.

— Опитвал ли си да добавиш към тях и малко мента?

— Не.

— Отнема температурата и дава на животното възможност да понесе и по-гореща превръзка.

— Откъде знаеш?

— Изпробвах няколко билки, когато една от кобилите на графа си бе навехнала крака — тя се наведе, развърза кърпата от коляното на Селик и внимателно го погали. — Погледни! Виждал ли си някога по-изящни кости?

— Твоите са далеч по-изящни, помисли си той.

Мина му през ум, една по-невнимателна милувка направо би могла да я смачка. Съзря сините венички по китката и равномерното биене на пулса в слепоочието само на няколко сантиметра от своето. Великолепна е, каза си той.

— Как е възможно такива тънки стави да издържат цялото това тегло! — учуди се тя, натопи кърпата в кофата и я изцеди. — Ще ни трябва още гореща вода.

— Ще донеса — отвърна Гален. Стана, занесе кофата до вратата и изхвърли водата навън. После се обърна, отиде до чайника и отново я напълни. — Какъв граф?

— Какво? — тя беше присвила вежди и съсредоточено увиваше болното коляно. — А, граф Савене? Той е собственик на имението до манастира. Има прекрасни коне, но нито един от тях не може да се сравнява с този — наведе се назад, опря се напети и погледна жребеца с възхищение. — Имаш ли много коне като Селик?

— Няма еднакви коне.

— Така е.

— Сестрите пускаха ли те да ходиш при графа?

— В началото — не. Трябваше да се измъквам тайно. Не мога да ти изброя колко пъти ме хващаха и ме изпращаха при Преподобната майка заради непослушанието ми.

— На колко години беше графът?

— Не зная. Никога не съм го питала.

— Млад ли беше?

Гален почувства раздразнение в гласа си и се опита да го прикрие.

Тес го погледна изненадано и поклати глава.

— Мисля, че имаше внуци.

Гален усети, че напрежението му се стопи. Донесе кофата с врящата вода и я сложи до нея.

— Харесваше ли го?

— Харесах конете му. В началото беше доста досаден, но когато забеляза, че мога да съм му от полза за конюшнята, стана почти приятен.

— Почти ли?

— Ами да. Престана да ми се кара, посети майката игуменка и я убеди да ме пуска два пъти седмично.

— И как успя?

— Увери я, че ще ме държи под око, и й каза, че имам дарба да лекувам болни животни. Добави също така, че и Свети Францис би поощрил моята загриженост към четириногите божи създания — Тес се разсмя. — За първи път бях сравнена със светец. Преподобната майка много се изненада.

— А добрият граф си намери конярче.

— Нямах нищо против. Обичах конете. Те правеха живота ми в манастира поносим — Тес се обърна към Гален и го погледна с грейнало от радост лице. — Един ден и аз ще си имам чудесна конюшня с коне като Селик и Телзан.

Погледът му проследи грациозната извивка на шията й о продължи към малките стегнати гърди, които се очертаваха под тънката рокля. Кожата й беше невероятно гладка. Представи си колко приятно би било докосването му до нея.

— Ще си имам и кучета, а може би и пощенски гълъби. О, това се казва щастлив живот, нали?

— И никакви модерни салони за приеми?

Звънкият й смях изпълни помещението.

— И какво да правя там? Не мога да си представя нещо по-скучно от четенето на поезия и обсъждането на Волтер и Русо.

Силното ухание на билки се смеси с лавандула и сапун, който се носеше от нея. Гален се доближи до девойката и се остави уханието й да проникне в сетивата му. Усети парещо желание в слабините. Не очакваше това да се случи толкова бързо. По дяволите, не му бе времето сега! Бе готов да я обладае, а тя се вълнуваше повече от присъствието на коня му, отколкото на самия него.

Тес го погледна.

— Невъзможно е утре да тръгнем за Седикхан. Селик няма да издържи.

Гален се замисли, после каза:

— Може да тръгнем и вдругиден.

Изчака за момент, след което попита неочаквано:

— Трябва ли да разбирам, че приемаш предложението?

— Естествено — отвърна тя и го погледна изненадано. — Ти знаеше, че ще се съглася.

— Е, по-скоро смятах, че имам известен шанс.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но ти знаеше, че не бих могла да устоя на такова предложение — той натопи кърпата във водата. — Ще се наложи почти през цялата нощ да налагаме с пресен мехлем. Ще се сменяме. Сега ще остана аз, ти иди да си починеш.