Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Но това нареждане никога не е било изпълнено. — Жулиет не отместваше поглед от статуетката, а мозъкът й трескаво работеше. — И когато след завръщането си от Андора спряхме на Ил дьо Лион, ти си разменил истинската фигура, която беше намерил при майка ми, с копието на Дезедеро, което все още се е намирало на острова. И после си разпоредил да откарат истинската фигура в Чарлстън, а фалшивата си взел със себе си в Париж.

Жан Марк се усмихна.

— И да и не.

— Какво ще рече това? Трябва да си постъпил по този начин.

— Да, истинският „Вихрен танцьор“ изпратих в Чарлстън и взех със себе си копието в Париж. — Той спря, за да си поеме дъх. — Но не размених статуетката, която майка ти беше взела от кралицата. Трябва да знаеш, че майка ти никога не е притежавала „Вихрения танцьор“, тъй като аз самият през 1752 година го отмъкнах от огледалната галерия и оставих в двореца копието на Дезедеро.

Жулиет замръзна на мястото си от изненада.

— Какво си направил?

— Не исках да го правя. — Усмивката му се стопи. — Щях да предложа на кралицата цялото си състояние, стига да можех да я придумам да го продаде.

— Спомням си много добре… — Жулиет разтърси недоверчиво глава. — Тя ти показа вратата.

— Баща ми имаше нужда от „Вихрения танцьор“. Това беше мечтата на живота му, той лежеше на смъртен одър. А за Мария Антоанета той не представляваше нищо повече от някаква прелестна дреболия, играчка, която уж носи щастие — каза Жан Марк. — През седмиците, преди да отпътувам за Версай, бях близо до отчаянието. Обърнах се отново към Дезедеро и го помолих да не претопява фигурата. Знаех, че трябва да имам „Вихрения танцьор“ — така или иначе. — Той направи гримаса. — Когато кралицата се оказа несклонима, ми стана ясно, че кражбата е единствената възможност, която ми оставаше. Три дни по-късно се върнах във Версай и размених статуетките. За да успокоя съвестта си, дадох на краля кредита и подарих на кралицата двата благородни камъка. — Той наблегна на думите си. — Разбираш ли? Тя така и не забеляза разликата. Статуетката остана две години във Версай, без никой нищо да забележи. — И той на свой ред погледна фигурата. — А баща ми през последната година от живота си се наслаждаваше на осъществената си страстна мечта. Затова не съжалявам ни най-малко. Бих го направил отново.

Жулиет кимна бавно. Можеше да си представи колко отчаян е бил Жан Марк, когато не е могъл да изпълни сърдечното желание на умиращия си баща.

— Изложил си се на голяма опасност. Ако те бяха пипнали на местопрестъплението, щеше да загубиш цялото си състояние и щеше да отидеш в тъмницата, дори можеха да те осъдят на смърт.

— Аз го обичах — гласеше простият му отговор.

И този човек се смята неспособен да се отдава на мечти и блянове, помисли си Жулиет.

— Но защо тогава беше тръгнал за Андора по дирите на фалшивата статуетка? Защо искаше да я имаш?

— С фигурата на Дезедеро не ме свързваше нищо — каза Жан Марк. — Исках само подписано от кралицата свидетелство за прехвърлянето на собствеността, което ми осигуряваше законното притежание на „Вихрения танцьор“. А такъв документ тя никога не би подписала, ако подозираше, че съм задигнал нейния „Вихрен танцьор“ още преди години. Налагаше се да си възвърна статуетката, която тя смяташе за „Вихрения танцьор“, за да успея да получа писмено потвърждение за притежаването на автентичната.

Жулиет избухна в смях, който издаде объркването й.

— Жан Марк, ти наистина си невъзможен. На човек му се завива свят. Само ти си в състояние да прибегнеш до такива сложни машинации, за да получиш това, което искаш.

— Заради някои неща си струва да хвърлиш големи усилия и да се нагърбиш с всички трудности. — Като пристъпи към нея, той я изгледа изпитателно. — Това си ти, Жулиет, и моят „Вихрен танцьор“!

— Защо не ми каза нито дума? Толкова се тревожех, че се наложи да оставим „Вихрения танцьор“ във Франция.

— От страх… така или иначе, крантата беше твоя приятелка, а аз я бях ограбил.

— Ти си я ограбил от любов, а не от алчност — каза тя тихо. — И Бог знае как си се постарал да компенсираш нанесените шеги. Ето защо не мога да те съдя. — Тя намръщи чело и добави: — Има едно нещо, което искам да знам. Ти уреди да ме изпратят в манастирското училите, защото си се страхувал, че мога да забележа замяната, нали?

Той се усмихна дяволито.

— Ами да, Дезедеро ми каза, че окото на художник би усетило разликата. — Той стана сериозен и поклати глава. — Не, Жулиет, още тогава знаех, че трябва да потърся възможност да не изчезнеш от живота ми!