Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Освободи въжетата, Франсоа! — Той сложи слама и цепеници в огъня, така че балонът се изду още и опъна въжетата, които Франсоа трябваше да освободи.

Жан Марк се обърна с широка усмивка към Жулиет.

— Мъглата се вдига, духа силен западен вятър. Някой ми беше казал, че това е добър знак.

— Този някой трябва да е голям умник — Жулиет улови отчаяно Жан Марк за ръката, когато гондолата се отдели от земята. Видя Франсоа и Катрин, които им махаха. Силуетите ставаха все по-неясни, докато напълно се изгубиха от очи и балонът се понесе високо над покривите на Париж. — Трябва да е много добър знак!

Златният Пегас проблясваше на светлината на свещта и излагаше на показ красотата си — чиста и страховита като самата добродетел.

— Това беше намерено в дома на Ан Дюпре, така ли? — Робеспиер се стараеше да потисне радостното опиянение, което го обзе. „Вихрения танцьор“! Това трябвала е „Вихрения танцьор“! През целия си живот беше слушал легендите и преданията, които витаеха около това приказно същество, а сега то стоеше пред него!

Лейтенантът кимна.

— При обиска не излязоха наяве никакви други документи относно отвличането на дофина. — Погледът му мимоходом се плъзна по статуетката, която беше поставил върху масата пред Робеспиер. — Но една такава ценна вещ събуди подозрението ми. Затова, вместо да я занеса в служебните помещения на Националния конвент, където в повече случаи съхраняваме конфискуваното имущество, я донесох направо при вас.

— Постъпили сте съвършено правилно. Несъмнено това е била цената, която предателите са получили за своето злодеяние… — Робеспиер усети настоятелно желание да докосне фигурата, но все пак устоя на порива си. Лейтенантът нямаше представа какво съкровище е донесъл в дома му. И в никакъв случай не биваше да узнае. — Това откритие трябва също така да се държи в тайна, както и всички подробности около събитията от последната нощ. Безопасността на републиката зависи от това!

— Да, естествено, гражданино Робеспиер. — Лейтенантът, комуто още нещо тежеше на сърцето, се колебаеше. — Не трябва ли Конвентът да узнае, че детето е избягало от Тампл? — изрече накрая той.

— Не! — Робеспиер се опита да смекчи резкия си тон и продължи: — Несъмнено твърде скоро то ще бъде отново в ръцете ни. Ако стане известно, че цялата Национална гвардия не е могла да опази невръстния Капет и да попречи на бягството му, ще бъде поставена на карта честта на републиката!

Лейтенантът смръщи чело.

— Но всички замесени знаят, че момчето се намира извън Тампл.

— Вече изпратих една група в Тампл, която да вземе под своя опека Луи Шарл. Ще обнародваме съобщение, че детето се държи в отделен арест и никои не бива да го вижда…

— Семейство Симон няма ли да…

— Нима мислите, че семейство Симон няма да се подчини на разпорежданията ми?

Лейтенантът потисна тръпките, които го побиха, когато погледна към студените очи на Робеспиер.

— Сигурен съм, че ще се подчинят — каза той. После тръгна към вратата. — Ако може да ме извините… искам да видя дали вече е пристигнал отчетът на моите хора от Хавър.

— Можете да вървите. — Робеспиер го освободи с движение на ръката, без да сваля поглед от статуетката. — Но не забравяйте, че никой не бива да научи за това… иначе смърт!

— Можете да ми се доверите, гражданино! — Лейтенантът се поклони, обърна се кръгом и побърза да излезе.

Едва вратата се беше затворила подире му, Робеспиер протегна треперещата си ръка и докосна „Вихрения танцьор“, символа на една власт, която се манифестираше като висша добродетел.

Според Робеспиер терорът беше въплъщение на добродетелта, нейна опора и пазител. Той мечтаеше да убеди нищо неподозиращия свят в огромната си власт. И сега се чувстваше така, сякаш беше намерил потвърждение от някакво по-висше същество, което искаше да го възнагради с този превъзходен дар за просветлението, озарило сънародниците му, благодарение на неговите усилия.

Но все още има много безумни, на които главите не увират, че аз съм единственият законен пазител на добродетелта, помисли си той недоволно, с намръщено чело. За тях това, че е задържал фигурата при себе си, щеше да е кражба от републиката. Тази мисъл стигаше, за да се надигне у него суров гняв и възмущение. Нима той, Максимилиан Робеспиер, беше долен крадец? Той, който беше пратил хиляди предатели на гилотината, за да спаси добродетелта на републиката? Ето още едно доказателство колко благоразумно беше да държи тази символична статуетка далеч от ръцете на онези, които не знаеха как да боравят с нея.