Айрис Йохансен - Издирването

Тя кимна бавно.

— Значи ето как Руджак е научил за „Додсуърт“.

— Онова, което е било известно на Касълтън, е известно и на него. Първото нещо, което направих, бе да засиля охраната във всичките си предприятия и изследователски центрове.

— Във всички? Но смяташ, че ще си набележи „Додсуърт“?

— Вероятно. Но кой би могъл да гарантира, че ще избере само него? Не мога да поемам рискове. Освен това знаем, че е купил достатъчно експлозиви, та да взриви някое малко градче.

— Експлозиви… — прошепна тя.

— Нали беше в Оклахома Сити. Знаеш какво могат да причинят експлозивите.

Знаеше много добре. Бе помогнала да извадят онези нещастни бебета от развалините.

— Не можеш да позволиш да се случи. Защо не си уведомил ATF?

— Уведомил съм и тях, и ФБР.

— Каза ли им за „Додсуърт“? — Прочете отговора по лицето му. — Не си.

— Още не.

— Обади им се.

— Никой няма да бъде наранен в „Додсуърт“.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? — Трагедията в Оклахома Сити беше пред очите й. — Току-що ми съобщи, че Руджак има експлозиви.

Той поклати глава.

— За пръв път имаме представа къде би могъл да удари. Може да имаме шанс да го хванем в капан.

— Рискът е твърде голям. Нека ATF да го залови.

— Не може да има явен представител на властите в „Додсуърт“, ако искаме да го привлечем. Ще сметне моята охрана за предизвикателство, а не за препятствие. Но тя е непробиваема. Никой не може да се промъкне.

— Обади им се.

— Още не. Не и преди да се уверя, че е необходимо. Не и преди да съм сигурен, че не можем да го спрем. Довери ми се. Ще действам, ако се наложи.

— Колко души имаш там?

— Петдесет и седем.

— А знаят ли в каква опасност са?

— Да. Казах на ръководителя на проекта да им съобщи какво се случи в Санто Камаро и че могат да бъдат следващите. Дадох им избор — да останат или да напуснат. Шестима си тръгнаха. Другите останаха.

— Трябва да затвориш центъра.

— Руджак просто ще си избере друга мишена. — Лоугън се изправи. — Ако искаш някой да се обади на ATF, направи го сама.

— Ще го сторя.

— Но бъди готова да поемеш отговорността за още един случай като Кай Чи.

Сара почувства как кръвта се отдръпна от лицето й.

— Кай Чи?

— Това бе дело на Руджак. Почит към Чен Ли. Искаш ли нов Кай Чи, или предпочиташ да имаме шанс да заловим копелето?

— Кай Чи! — Взираше се в него ужасено. — Защо не ми каза?

— Защото знаех, че ще ме погледнеш така, както сега, и ще хукнеш към другия край на земята. Не разбираш как някой би убил петстотин души, за да направи някакъв извратен жест.

— А ти?

— Не, но аз съм част от проблема и всеки път, когато ме погледнеш, ще виждаш Кай Чи.

— Моля те, обади се на ATF — прошепна тя. — Видя онова детенце, което загина в Тайван. То е нищо в сравнение със стореното на децата в Оклахома от онази бомба.

Лоугън замълча за момент, а по лицето му премина сянката от множество чувства. После поклати глава.

— Мога да ти дам всичко друго на света, но не и това, Сара. Трябва да си запазя шанса да го пипна.

— Грешиш, Лоугън.

— Тогава се обади. Никой не те спира. — Влезе в къщата. — Но си помисли хубаво. И не забравяй Кай Чи. Може да се случи отново.

Никой не я спира? Спираше я и още как.

Оклахома Сити. О, господи, не можеше да понесе отговорността за още едно подобно бедствие.

Кай Чи.

Ако Лоугън бе прав, можеше ли тя да поеме отговорността за смъртта на още повече хора, освен онези в „Додсуърт“?

Трябваше да си отговори скоро.

Монти заскимтя и положи глава на коляното й.

— Няма нищо. — Погали го по главата. — Връщай се при Маги.

Той не помръдна. Предлагаше й утеха и приятелство, както Лоугън бе направил предишната нощ. Но на сутринта не й бе дал нищо освен самота и отчаяние.

Сара се опита да не обръща внимание на болката. Трябваше да престане да се самосъжалява. Беше му казала, че не очаква нищо, освен сексуално удоволствие. Жалко, че го бе оставила да се промъкне през защитата й. Но щеше да се оправи. По-голямата част от живота си бе прекарала в самота и се справяше чудесно.

Лоугън я молеше да му се довери. Можеше ли? Заради чувствата си към него или защото наистина вярваше, че рискът си струва? Винаги вземаше решенията сама, но никога не е била така емоционално обвързана, както сега.

Когато излезе да говори с него, всичко й се струваше просто. Бе изпълнена с гняв към Руджак и решителност да го открие и да го накаже за зверската постъпка край езерото Апачи. А сега над „Додсуърт“ надвисваше още по-голяма жестокост и вече нищо не изглеждаше просто.