Ейджи Йошикава - Тайко

— За тези от нас, които работим в чертите на крепостта, това е голямо неудобство. Наместо да вините хората, които минават отсам, защо не обсъдите нещата и не ускорите хода на работата? Разбира те ли ме? Не само надзорникът, но и вие, подчинените му и майсторите?

Щом свърши, той се засмя весело.

— Е, прощавайте. Бях груб и просто казах, каквото мисля, но ние всички нощем и денем мислим за това като за важна обществена работа. А, стъмнило се е. Сега, ако ме извините, ще си вървя у дома.

Докато Укон и хората му стояха втрещени, Токичиро излезе с бърза крачка от крепостта.

На следващия ден той беше в конюшните. Нито един човек на новото му място не можеше да се мери с него по старателност.

— Никой не обича конете колкото него — говореха другите коняри.

До такава степен се бе посветил на обиколките на конюшнята и грижите за конете, че удивяваше с това дори останалите работници там и ежедневието му бе изцяло погълнато от животните.

Началникът на работниците влезе в конюшнята и го повика:

— Киношита, търсят те.

Токичиро вдигна поглед изпод корема на любимия кон на Нобунага, Сангецу и попита:

— Кой?

На крака на Сангецу бе излязъл цирей и сега Токичиро подмиваше глезените му с гореща вода.

— Щом е заповед, значи е от господаря Нобунага. Побързай.

Началникът се обърна и извика към стаята на самураите:

— Хей! Някой да смени Киношита и да заведе Сангецу в конюшнята.

— Не, не. Аз ще го свърша.

Токичиро не се появи, преди да е свършил с миенето на крака на Сангецу. Намаза го с лекарство, превърза раната, поглади животното по врата и накрая сам го заведе до яслата му.

— Къде е господарят Нобунага?

— В градината. Ако не побързаш, ще докараш Негово Височество в лошо настроение.

Токичиро влезе в стаята за дрехи и си облече синята наметка с адамовото дърво. Заедно с Нобунага в градината имаше пет-шест служители, включително Шибата Кацуие и Маеда Инучийо.

Облечен в своята си синя наметка, Токичиро се забърза, спря на повече от двадесет крачки от господаря и се просна по очи на земята.

— Ела тук, Маймунке — нареди Нобунага. Инучийо веднага му подаде столче. — Ела по-близо.

— Да, господарю.

— Маймунке? Чух, че доста големи думи си изприказвал снощи на строежа на външната стена.

— Узнахте ли вече, господарю?

Нобунага се засмя пресилено. Токичиро, който сега със засрамено изражение се кланяше пред него, нямаше вид на човек, способен да каже такива големи приказки.

— Отсега нататък се въздържай повече — смъмри го Нобунага. — Ямабучи Укон дойде при мен тази сутрин и почна шумно да се оплаква от твоето лошо държание. Успокоих го, понеже според други в думите ти изглежда е имало доста здрав смисъл.

— Извънредно съжалявам.

— Иди на строежа и се извини на Укон.

— Аз ли, господарю?

— Разбира се.

— Ако това е заповед, ще ида и ще се извиня.

— Не си ли съгласен?

— Колебая се дали да го кажа, но няма ли така да поощрим порока? Това, което казах, беше вярно и неговата работа, що се от нася до това как ви служи, трудно може да се нарече съвестна. Дори тази малка поправка отнема повече от двайсет дни и освен това…

— Маймунке, и на мен дори ли ще ги разправяш онези големи приказки? Вече чух за речта ти.

— Мисля, че казах очевидното, а не само големи приказки.

— Щом е така, колко дни трябва да отнеме завършването на работата?

— Ами… — Токичиро стана малко по-предпазлив и се замисли, но скоро отвърна: — Е, след като е вече започната, мисля, без затруднения ще мога да я довърша за три дни.

— Три дни! — възкликна неволно Нобунага.

Шибата Кацуие доби раздразнен вид и се засмя пренебрежително на доверчивостта, с която Нобунага прие думите на Токичиро. Инучийо обаче изобщо не се съмняваше, че той може да направи точно това, за което говори.

На самото място Нобунага издигна Токичиро на поста надзорник на строителните работи. Щеше да замени Ямабучи Укон и само за три дни от него се очакваше да поправи триста разкрача от крепостната стена.

Прие поръчението и се приготви да се оттегли, но Нобунага отново го попита:

— Чакай. Сигурен ли си, че успееш да се справиш?

По съчувствения тон на гласа му ставаше ясно, че не иска Токичиро, ако не успее, да бъде принуден да си направи сепуку. Този седна по-изправен и каза:

— Ще го направя при всяко положение.

Въпреки това Нобунага го помоли още малко да си помисли.

— Устата ни причиняват най-много нещастия, Маймунке. Не упорствай заради такова дребно нещо.