Ейджи Йошикава - Тайко

Укон се изсмя, огледа майсторите и подчинените си и после, за да подчертае своето високо положение, отново се изсмя и обърна гръб на Токичиро.

Майсторите, като сметнаха въпроса за приключен, се скупчиха около Укон и отново се заеха да обсъждат плановете. Токичиро обаче, вперил гневен поглед в гърба на Укон, не направи и крачка да си ходи.

— Свършихме с теб, Киношита — обади се един от подчинените на Укон.

— Смъмриха те. Сега да го запомниш — добави друг.

— Добре, върви си — каза трети.

Те сякаш се опитваха да го успокоят и да го пратят да си върви, но Токичиро не им обърна внимание. Продължи да се взира в гърба на Укон. В същото време младежката му гордост най-сетне излезе като врящ мехур на повърхността и той избухна в неудържим смях.

Майсторите и чиновниците се стреснаха и вдигнаха очи. Дори Укон хвърли един строг поглед от мястото, където бе седнал и извика:

— На какво се смееш?

Токичиро почна да се смее още по-силно:

— Смея се, понеже си нелеп.

— Ти нагъл… — Укон разярен скочи от мястото си. — Простих на този нещастник и той сега се надува. Това е безобразие! Военните закони важат на това място също като на бойното поле. Нещастник! Ще те посека. Ела тук! — и той сложи ръка върху дръжката на дългата си сабя. Противникът му обаче стоеше неподвижен, сякаш е глътнал парче дърво.

Укон се ядоса още повече.

— Хванете го! Ще го накажа! Дръжте го да не избяга!

Служителите на Укон бързо се приближиха до Токичиро. Той обаче мълчеше и оглеждаше събиращите се хора, сякаш ги подушва. Всички отпреди мислеха, че в него има нещо странно, но това сега беше почти зловещо и макар и да го наобиколиха, никой не го докосна с ръка.

— Бива ви да плювате големи приказки, господин Укон, но не дотам ви бива да вършите друга работа.

— Какво! Какво каза?

— Защо мислите, че строителните работи в крепостта са уредени строго като на бойно поле? Сам го казахте, но се обзалагам, че изобщо не знаете какво значи това. Не сте много добър началник вие. И си мислите, че греша, като ви се смея!

— Такъв обиден език е непростим! Жалък нещастник! Някой с моето положение…

— Слушайте! — Токичиро изпъчи гърди и като огледа лицата наоколо си, продължи: — Мирно или военно време е сега? Човек, който не разбира това, е глупак. Крепостта Кийосу е заобиколена от врагове — Имагава Йошимото и Такеда Шинген на изток, Асакура Йошикаге и Сайто Йошитацу на север, Сасаки и Асай на изток и Токугава в Микава на юг. — Всички бяха поразени. Гласът му бе пълен със самоувереност и понеже не говореше неща, които само той мисли, го заслушаха в захлас, завладени от неговата реч. — Служителите си мислят, че тези стени са непревземаеми, но ако се яви буря, те ще се пропукат. Безподобна небрежност е, че толкова малка строителна работа отнема повече от двайсет дни и все още ни коства ден след ден уморителна работа. Какво ще стане, ако някой враг се възползва от това слабо място и една нощ нападне крепостта?

— Три правила направляват крепостното строителство — продължи той. — Първото е да се строи бързо и в тайна. Второто е да се строи здраво и без украси. Това ще рече, че орнаментите и красотата са хубаво нещо, но само в мирно време. Третото е постоянна готовност — значи да бъдеш нащрек за нападение въпреки неуредиците по време на строежа. Най-страшното на строежите е възможността да създадат пробив в отбраната. Областта може да падне заради малък пробив в някоя кирпичена стена.

Въодушевлението му завладяваше. На два-три пъти Укон понечи да каже нещо, но Токичировото красноречие го възпираше и устните му можаха само да потрепнат. Майсторите също зинаха, впечатлени от речта на Токичиро. Като доловиха разумността на казваното, никой не пожела да го прекъсне с обидни думи или сила. Стана неясно кой е надзорникът. Щом Токичиро реши, че това, което говори, вече е било осмислено от слушателите, той продължи:

— И макар и да е неучтиво да се пита, по какъв точно начин ръководи господин Укон това начинание? Къде е бързината, скритостта? Къде е готовността? След почти двайсет дни, бил ли е подновен поне един разкрач от стената? Да се сменят пропадналите камъни под кирпичената стена отнема време. Но да говориш, че строителството в крепостта подлежи на същия военен ред като на бойното поле — това не е нищо повече от хвалба на някой, който не съзнава същинското си положение. Ако бях шпионин от вражеска област, лесно щях да забележа, че там, където стената е най-слаба, може да се напада. Глупост е да си мислиш, че това няма да стане и да продължаваш бавно-бавно, все едно че си благородник в оставка, който си строи павилион за чай!