Ейджи Йошикава - Тайко

— Точно така. Трябва да обсъдим някои неща предварително. За да свършим с работата за три дни, ще трябва да повдигнем духа на мъжете.

— Наистина съм ви надценявал.

— Защо казвате това?

— Уважавах ви като два пъти по-съобразителен от останалите хора, но вие сте единственият, който не се е досетил, че това ще се случи.

Токичиро впери поглед в смеещия се Инучийо.

— Помислете си и сам ще разберете — продължи Инучийо.

— Противникът ви не е човек със скрупули. Той е, в края на краищата, Ямабучи Укон — мъж с ограничени способности, дори и сред тези, за които обикновено се смята, че ги нямат. Няма причина да се моли успешно да го надиграете.

— Разбира се, но…

— И ще седи ли просто с пръст в устата? Мисля, че не.

— Разбирам.

— Без съмнение замисля някаква пречка, за да се провалите. Тъй че може и да сме прави, като си мислим, че майсторите, които сте поканили тук тази вечер, няма да дойдат. И работниците, и майсторите смятат Ямабучи Укон за малко по-важна личност от вас.

— Така. Разбирам — главата на Токичиро клюмна. — Щом е така, то това саке е да си го пием ние двамата. Не е ли най-добре да оставим тази работа на боговете и да го довършим?

— Това добре, но вашето обещание да свършите работата за три дни започва от утре.

— Казвам ви, дайте да пийнем, пък да става каквото има да става.

— Щом сте решили, седнете и да пийнем.

Не пиха много, но дълго разговаряха. Инучийо бе истински майстор на разговора и Токичиро неусетно се превърна в негов слушател. За разлика от Инучийо той нямаше формално образование. Като малък не бе имал на разположение и един ден, който, като децата на самураите, да посвети на изучаване на книги и добро държание. Не смяташе това за беда, но знаеше, че е пречка за напредването в обществото и когато си мислеше за тези, които имат по-добро образование от него или седеше и разговаряше с тях, винаги бе решен да направи техните знания свои собствени. И така, с интерес слушаше казваното другите.

— А, чувствам се малко пиян, Токичиро. Хайде да вървим да спим. Трябва да ставате рано, а аз имам пълна вяра във вас — с тези думи Инучийо най-сетне отмести чашата си настрани, стана и си тръгна.

Щом неговият приятел си отиде, Токичиро се излегна на една страна, сгъна лакът под главата си и заспа. Не забеляза кога слугинчето е влязло и е пъхнало възглавница под главата му.

Не знаеше що е това безсънна нощ. Когато спеше, небето, земята и той самият се сливаха в едно. Щом се събуди обаче, както стана рано на следващата сутрин, отново се превръщаше в своето старо аз.

— Гондзо! Гондзо!

— Да, да. Буден ли сте вече, господине?

— Доведи ми кон!

— Господине?

— Кон!

— Кон ли, господине?

— Да! Днес отивам рано на работа. Няма да се връщам у дома нито тази, нито утре вечер.

— За жалост още нямаме нито кон, нито конюшня.

— По дяволите! Вземи някой на заем от махалата. Не отивам на излет. Трябва ми за държавна работа. Не се май, излез и доведи някой кон.

— Може да е сутрин, но навън е още тъмно.

— Ако спят, почни да удряш по портата. Смяташ ли, че е лично за мен, може и да се помаеш. Но е за държавна работа, така че всичко е напълно оправдано.

Гондзо си сложи горна дреха и объркан се забърза навън. Върна се, като водеше един кон. Нетърпелив да стигне по-бързо, неопитният млад ездач потегли в галоп срещу зората, без дори да попита откъде се е появило животното. Токичиро мина през седем-осем от къщите на строителните майстори. Те получаваха издръжка от рода и се числяха към занаятчийското сдружение. Домовете им бяха всички построени с доста разточителство, имаха слугини и наложници и в сравнение с къщата на самия Токичиро бяха извънредно представителни.

Мина от къща на къща, като удряше по портите и викаше на спящите вътре хора.

— Елате на сбор! Елате на сбор! Всички, които работят на строежа, да са на местата си до Часа на тигъра. Всеки закъснял ще бъде уволняван. Това е заповед на господаря Нобунага!

Разнасяше тази вест от една къща на друга. От пропития с пот чул на коня се вдигаше бяла пара. Тъкмо когато стигна крепостния ров, небето на изток започна да просветлява. Върза животното до крепостната порта Карабаши, пое си дълбоко дъх и застана така, че да препречи входа. Държеше в ръка своя дълъг меч и очите му ярко блестяха.

Събудени още по тъмно, майсторите се чудеха какво е станало и пристигаха един по един, като водеха хората си.

— Чакайте! — разпореди се Токичиро и ги спря на вратата.