Ейджи Йошикава - Тайко

Матаемон го изгледа втрещен. Това трябва да е най-наглият мъж, когото е срещал! Независимо какъв човек е, може би ако той се намръщи и остане мълчалив и намусен, Токичиро ще си тръгне. Този обаче седеше без ни най-малък знак, че ще става да си ходи.

Отгоре на всичко, Токичиро заговори с хладен глас:

— Не ви лъжа. Бих искал поне веднъж да попитате Нене какво наистина крие в сърцето си.

Това вече бе прекалено за Матаемон. Търпението му изглежда привърши, той се обърна и извика на жена си в съседната стая:

— Окои! Окои!

Окои погледна разтревожено към своя съпруг през отворената врата, но не стана от мястото си.

— Защо не повикаш Нене? — попита я той.

— Но…

Когато се опита да го успокои, той се провикна през главата на жена си:

— Нене! Нене!

Нене, изплашена, че може да се е случило нещо, дойде и коленичи до майката.

— Ела тук! — каза с твърд глас Матаемон. — Нали със сигурност не си давала без съгласието на твоите родители някакво обещание на този тук господин?

Несъмнено това дойде като удар за Нене. С широко отворени очи тя зашари с поглед между баща си и Токичиро, който седеше с ниско наведена глава.

— Е, Нене? От това зависи нашата семейна чест. А също и твоята собствена, когато накрая се омъжиш. По-добре говори без недомлъвки. Нали нищо такова не е ставало?

За момент Нене мълчеше, но накрая заговори ясно и със смирен глас:

— Не, татко.

— Нищо, нали така?

Матаемон изпъчи гърди и победоносно изражение, съчетано с въздишка на облекчение, се изписа по лицето му.

— Но, татко…

— Какво?

— Има нещо, което бих искала да кажа, докато майка е също тук.

— Говори.

— Имам молба. Ако господин Киношита би поискал недостойно момиче като мен за своя съпруга, то аз ви моля да дадете съгласието си.

— Ка… какво? — заекна Матаемон.

— Да.

— Да не си си изгубила ума?

— Човек не говори ей така по толкова важен въпрос. Изпитвам голямо неудобство да разговарям за такива неща, дори пред родителите си, но това е така важно за всички нас, че трябва да го засегна открито.

Матаемон простена и със зяпнала уста се втренчи в дъщеря си.

„Изключително!“ Токичиро наум хвалеше отличната реч на Нене и цялото му тяло трепереше от вълнение. Но, като допълнение към всичко, той не можеше да разбере защо това безгрижно, безметежно момиче го е дарило със своето доверие.

Бе вечер. Токичиро вървеше отнесено по пътя си. Беше си тръгнал от дома на Матаемон и сега отиваше към своята къща сред адамовите дървета.

Ако родителите й дадат позволение, тя би искала да стане съпруга на господин Киношита, бе казала Нене. Макар да движеше по навик нозе, Токичиро бе дотолкова потънал в щастие, че едва съзнаваше къде се намира. Нене говори сериозно, ала той все още имаше някакви съмнения. Наистина ли го обича? „Ако ме обича толкова, защо не ми е казала по-рано?“, се питаше. Тайно й беше пращал писма и подаръци, но досега Нене и един-единствен не му бе отговорила с нещо, което може да се тълкува като благосклонност. Поради това, естествено, си мислеше, че тя не го харесва. Ами какво да се каже за начина, по който се отнесе с Инучийо и Матаемон? Просто си беше нагъл както винаги. Дали губи или печели, бе упорствал в своите собствени надежди, без да се запита какво всъщност изпитва Нене. Сега трябва да се ожени за нея. Непременно трябва.

Въпреки всичко, да застане пред баща си и майка си и да каже, в негово собствено присъствие, че иска да се омъжи за него, изискваше от нейна страна голяма смелост. Признанието й удиви Токичиро повече, отколкото изненада бащата.

Преди Токичиро да си тръгне. Матаемон седеше намусен, с разочарован израз на лицето, без да се съгласява с молбата на дъщеря си. Вместо това мълчаливо и объркано въздишаше и със съжаление и неодобрение към начина, по който мисли неговата дъщеря, заяви:

— За вкусове не се спори.

Токичиро също се чувстваше неловко.

— Ще дойда някой друг ден и те попитам отново — каза той и се приготви да си ходи.

— Ще се опитам да го обмисля — отвърна Матаемон. — Ще го обмисля.

Което беше скрит отказ.

Токичиро обаче намери някакво упование в тези думи. Досега въобще не бе разбирал какво изпитва Нене. Сега обаче, щом сърцето й вече му принадлежи, той бе уверен, че ще успее някак да накара Матаемон да промени мнението си. „Ще си помисли“ не е пряк отказ. И така, Токичиро усещаше, че вече е направил Нене своя жена.

Когато влезе у дома си и седна в главната стая, все още бе потънал в мисли. Мислеше си за своята самоувереност, за чувствата на Нене и за най-подходящото време за сватбата им.