Ейджи Йошикава - Тайко

Беше дързък и хубав на вид и макар сега дясното му око да се бе свило в тесен процеп, изглеждаше, сякаш някой просто е сложил една игла върху неговата светла, красива кожа. Дори Нобунага не успяваше да обуздае поривистостта на Инучийо.

— И така, какво да правя с Инучийо? — попита Матаемон.

Двамата седяха отчаяни — дори и Токичиро, колкото и да бе изобретателен обикновено, не знаеше какво предложение да даде. Накрая каза:

— Е, не се тревожете. Ще измисля нещо.

Върна се в крепостта. Не бе допринесъл нищо за себе си и сега само споделяше грижите на Матаемон. Обаче, макар тези грижи да му бяха в тежест, смяташе за чест, че бащата на неговата възлюбена се опря на него и му се довери.

Токичиро осъзна, че е силно влюбен в Нене.

„С това ли се изчерпва цялата любов?“, питаше се той и се опитваше да разгадае тайните пътища на своето сърце. При изговаряното на думата „любов“ усещаше нещо неприятно. Не харесваше тази дума, която е сякаш на устата на всекиго. Не се ли бе отказал от любовта още от младите си години? Сигурно е, че за красивите жени, които бе срещал, видът и държанието му — неговите оръжия против света — бяха ставали предмет на подигравка. Ала красотата и чувствата вълнуваха и него. И имаше дълбок запас от търпение, какъвто лекомислените красавици и благородници не могат дори да си представят.

Макар да не е получавал нищо, освен презрение, не е от тези, които се отказват лесно. „Някой ден ще им покажа“, зарече се той. Всички жени на света ще се борят за вниманието на този грозен и дребничък мъж. Тази мисъл бе, която го тласкаше напред. Това чувство беше, което, преди още да го съзнава, определи възгледа му за жените и любовта. За мъжете, боготворящи женската хубост, Токичиро нямаше нищо освен презрение. Ненавиждаше тези, които превръщат любовта във фантазия или загадка и като я вземат за най-висшето благо в живота на човека, намират забавление в своята собствена меланхолия.

„И въпреки това, помисли си той, в случая с Нене ще е вярно да се каже дори, че съм се влюбил“. Любовта и омразата засягат само отделния човек и щом свикна с мисълта, Токичиро също започна да отстъпва пред себе си. Точно преди да заспи, затвори очи и си представи профила на Нене.

И на следващия ден Токичиро бе свободен от служба. Новата му къща с адамовите дървета се нуждаеше от някои поправки, а и трябваше да се погрижи за мебели. Остана обаче в крепостта, за да се обади на Инучийо, който винаги бе редом с Нобунага. От издигнатата дървена площадка Инучийо гледаше надолу към служителите с поглед, дори по-надменен от този на господаря си. Когато хора като Токичиро идваха да се обърнат с молба към Нобунага, слушаше усмихнат и от двете страни на устата му се появяваха малки трапчинки.

„Отново ли Маймунката?“ Инучийо дори не трябваше да го казва на глас. Единственото му око сякаш направо преминаваше през човека, когото гледаше. Токичиро го намираше за надменен и не общуваше много с него.

Докато разговаряше със стража на централната порта, някой мина покрай тях и каза:

— Днес не сте ли на служба, господин Токичиро?

Токичиро небрежно се огледа наоколо и видя, че бе Инучийо. Затича се след него с думите:

— Господин Инучийо. Има един деликатен въпрос, по който бих искал да говоря с вас.

Инучийо го удостои със своя обичаен надменен поглед.

— Въпросът личен ли е?

— Както казах, това е деликатен въпрос, значи е личен.

— В такъв случай точно сега моментът не е подходящ. Тъкмо се връщам от едно място, дето бях по нареждане на Негово Височество и нямам време за бъбрене. По-късно — и след този открит отказ той си тръгна.

„Неприятен мъж, но има и някои добри страни“, трябваше да признае Токичиро. Останал сам, той впери празен поглед след Инучийо. После се отдалечи с широки крачки. Тръгна към града под крепостта. Щом пристигна в новата си къща, завари един човек да мие портата, а друг да внася багаж.

„Да не съм объркал къщата?“, запита се Токичиро. Докато се оглеждаше, от кухнята прозвуча мъжки глас.

— Хей! Господин Киношита. Насам.

— О, ти си значи.

— Какво ще рече това „О, ти си значи“? Къде беше? Оставяш хората да ти обзавеждат и почистват къщата! — Мъжът бе един от предишните му другари по работа в кухнята. — Хубаво, хубаво. За почти нищо време си се уредил доста добре.

Токичиро влезе, сякаш бе гост в своята собствена къща. Вътре имаше нов лакиран скрин и лавица. Всички бяха подаръци от приятели, чули за повишението му. След като откриха, че късметлията — стопанин на дома е някъде навън, те почистиха, пренесоха мебелите и накрая се бяха заели да измият портата.