Ейджи Йошикава - Тайко

— Благодаря ви. Много сте мили.

Токичиро, който се почувствува неудобно, захвана да им помага с каквото можеше да свърши сам. Останало му бе просто да напълни шишетата за саке и да ги постави на подносите.

— Господин Киношита — обади се един от доставчиците на крепостта, който смяташе, че му е задължен от времето, когато работата на Токичиро бе да отговаря за въглищата и дървата. Като надзърна в кухнята, Токичиро видя едно бузесто слугинче да мие и търка. — Това момиче е от нашето село. Трябва да сте зает тези дни, така че защо не я наемете засега?

Токичиро се възползва от предложението и каза:

— Имам също нужда от прислужник и от човек за дребни работи, така че, ако познавате някого, ще ви бъда много признателен.

После седнаха в кръг и празненството по случай новата къща започна.

„Добре, че дойдох тук днес. Ами ако аз, собственикът на дома, не се бях появил?“ Токичиро се срамуваше от себе си. До по-рано не се беше смятал за разпилян, но сега виждаше, че трябва поне малко да е такъв.

Докато си пийваха, съпругите на новите му другари по служба от махалата се отбиха да поздравят Токичиро за повишението.

— Хей, господин Киношита! Стопанино! — извика една от посетителките.

— Какво има?

— Как така „Какво има?“ Обиколил ли сте останалите къщи в махалата, за да поднесете почитанията си?

— Не, още не.

— Какво? Още не ли? Да не сте от тези, дето пият, играят и чакат хората сами да дойдат да им поднесат почитания? Я по-добре си облечете най-новите дрехи и още сега тръгвайте на обиколка. Може наведнъж да свършите две работи — ще се поклоните пред всяка къща и ще им кажете, че сте се пренесъл да живеете в махалата и сте назначен на работа в конюшните.

Няколко дни по-късно получи помощ. Едни мъж от същото село като слугинчето дойде да пита за работа. Нае и втори човек. Ето как неусетно се сдоби с малко жилище и трима души прислуга и сега, въпреки скромния си доход, бе стопанин на собствен дом. И когато Токичиро излизаше от къщи, облечен разбира се в купената от втора ръка памучна наметка с бялото адамово дърво на гърба, прислугата го изпращаше на вратата.

Тази сутрин той обикаляше външния ров на крепостта и си мислеше, че стига само Нене да стане негова жена, всичко ще бъде превъзходно. Докато вървеше, не забеляза идващият от другата посока усмихнат мъж. Макар човек да можеше да се заблуди, че Токичиро все още мисли за Нене, всъщност сега главата му бе заета с обсадата и защитата на крепостта — всичко във връзка с рова. Толкова е плитък, че след десет недъждовни дни ще може да му се види дъното. Стига по време на война враговете да хвърлят вътре хиляда торби пясък и пътят за нападение ще бъда открит. В крепостта няма също и много питейна вода. Слабото място на тази крепост е значи водоснабдяването. Не е достатъчно за добра отбрана в случай на обсада… Както си мърмореше така сам, един мъж с великански размери се приближи и го потупа по рамото.

— Господин Маймунка? Сега на работа ли сте?

Токичиро вдигна поглед към лицето на говорещия и в този момент му хрумна разрешение на проблема.

— Не, времето е съвсем подходящо — отвърна той откровено.

Мъжът бе разбира се Маеда Инучийо. Че не бяха намерили удобен случай да разговарят, откакто се срещнаха предишния път и че сега го среща по случайност тук, извън крепостта, е добър знак. Преди обаче да успее да каже нещо, Инучийо го пресече.

— Господин Маймунка, в крепостта споменахте за някакъв деликатен въпрос, по който искате да говорите с мен. Тъй като сега не съм на работа, ще ви изслушам.

— Ами, това, което имах да ви кажа, е, че… — Токичиро се огледа наоколо и избърса праха от един камък покрай рова.

— Това не е такова нещо, че да говорим за него, докато стоим прави. Защо не седнете?

— За какво става всъщност дума?

Токичиро заговори искрено и по лицето му се изписаха разгорещеността и съзнанието му за важността на въпроса.

— Вие обичате ли Нене, господин Инучийо?

— Нене ли?

— Дъщерята на господин Асано.

— А, нея.

— Предполагам, че я обичате.

— Това с какво ви засяга?

— Защото, ако е така, бих искал да ви предупредя. Като не сте знаели за положението й, вие изглежда направо сте помолили нейния баща за позволение да се ожените за нея.

— В това има ли нещо лошо?

— Има.

— И какво?

— Ами, работата е там, че Нене и аз вече от много години се обичаме.

Инучийо втренчи поглед в Токичиро и изведнъж цялото му тяло се разтресе от смях. По неговия израз Токичиро разбра, че не взима казаното на сериозно и затова прие още по-строг вид.