Ейджи Йошикава - Тайко

— Има писмо за вас от Накамура.

Едва Токичиро седна и слугата сложи пред него писмото и пакет просено брашно. Някаква смътна тъга по дома му подсказа, че писмото е от майка му.

Няма думи, с които благодарим за подаръците, които постоянно пращаш: кифлите и дрехите за Оцуми. За благодарност към теб имаме само сълзи.

Беше й писал няколко пъти, описваше й къщата си и я молеше да дойде да живее при него. Макар доходът от тридесет кан да не му позволява да изпълнява своите синовни задължения изцяло, тя няма да е лишена от храна или облекло. Има също и няколко слуги, така че не ще й се налага отново да търка и да чисти със загрубелите си от години полска работа ръце. Ще намери и съпруг за Оцуми. И ще купува добро саке за своя втори баща. Той самият обича да пийва по малко и нищо не ще го зарадва повече от това цялото семейство да заживее заедно и на вечеря да си говорят за някогашната им бедност.

Писмото на Онака продължаваше:

Макар че бихме били щастливи да живеем заедно с теб, сигурна съм, че това ще пречи на работата ти. Разбира се, твоята майка е наясно, че дълг на един самурай е по всяко време да бъде готов да умре. Още е много рано да мислиш за моето щастие. Като си помисля за това, какво беше преди и за сегашното ти положение, благодаря на боговете, на Будите и на Негово Височество за тяхната милост. Не се тревожи за мен. Не съм забравила какво каза на портата през онази мразовита нощ и често си мисля за него.

Разплакан, Токичиро отново и отново препрочиташе писмото. Не подобаваше господаря на дома да позволява на слугите си да го виждат да плаче. Освен това самураите биваха възпитавани да не дават на никого да вижда сълзите им. Токичиро обаче не беше такъв. А неговите сълзи бяха толкова много, че слугата се почувствува неудобно и запристъпя на място.

— Ах, сгрешил съм. Това, което казва тя, е напълно вярно. Толкова е умна моята майка. Още не е дошло времето да мисля за себе си и за семейството — каза си Токичиро на глас, докато сгъваше писмото.

Сълзите не искаха да спрат и той като малко дете изтри очи с ръкав.

„Точно така!“, сепна се. Тук от известно време е нямало сражения, но в един град в подножието на крепост никога не се знае кога може да избухне война. Хората, които живеят в Накамура, са в безопасност. Не, тя смята, че такова себично мислене е по начало погрешно. На първо място трябва да стои службата на господаря. Вдигна писмото с благоговение към челото си и се обърна към своята майка, сякаш тя е при него в стаята:

— Да, разбирам, каквото си казала и неотклонно ще се придържам към него. Когато положението ми е осигурено и се ползвам с доверието на моя господар и другите хора, ще те посетя отново и тогава, моля те, ела да живееш при мен.

После взе пакета просено брашно и го даде на слугата:

— Занеси това в кухнята. Какво гледаш? Нима има нещо необикновено в това да се плаче в такива случаи? Това е овесено брашно, което майка ми е смляла нощем със собствените си ръце. Дай го на слугинчето. Кажи й да не го разпилява, а от време на време да ми прави от него кифли. От детинство ги обичам. Сигурно моята майка се е сетила за това.

Съвсем забрави за Нене и докато ядеше сам вечерята, продължи да мисли за майка си. „Какво ли яде мама? Дори и да й пратя пари, тя ще ги използва да купи нещо сладко на детето или саке за мъжа си, а самата ще се храни с неподправен зеленчук. Ако майка ми не живее още дълго време, не знам как ще продължа нататък.“

Когато си лягаше, още бе потънал в мисли. „Как мога да се оженя, преди майка ми да дойде да живее при мен? Още е рано, много рано. По-добре ще е да се оженя за Нене по-късно.“

Всяка година наесен имаше силни бури. Други, много по-страховити ветрове обаче, духаха около Овари. От Сайто в Мино на запад, от Токугава в Микава на юг и от Имагава Йошимото в Суруга на изток — всички признаци говореха за нарастващата откъснатост на областта.

Тазгодишните бури разрушиха двеста разкрача от външната стена на крепостта. Пристигнаха голям брой дърводелци, мазачи, обикновени помощници и каменоделци, за да участват във възстановяването. През портата Карабаши вкарваха греди, дъски и камък. Строителните материали бяха струпани навсякъде, така че пътищата в крепостта и около рова бяха силно задръстени. Хората, които ежедневно минаваха оттам, открито се оплакваха от неудобството:

— Никъде не можеш да минеш!

— Ако не свършат бързо, каменните стени пак ще са застрашени при следващата буря.