Ейджи Йошикава - Тайко

Нобунага бързо даде нареждания на своите старши служители. Те повикаха началника на прислугата и командира на пехотинците и обсъдиха задълженията на служителите в мирно време — поправяне на доспехи, четене, упражняване на дзен-медитация и инспекционни обиколки из областта. И после най-важното — усвояване на похвати за бой с огнестрелно оръжие и копие, строителни работи в крепостта, а за слугите, когато имат време — подковаване на коне. Причината? Да не им остава свободно време. За военачалника неговите служители-самураи бяха също толкова скъпи, колкото собствената челяд. Връзката между господаря и изцяло посветилите се нему служители бе така силна, както между кръвни родственици.

В деня на някоя битка тези бяха хората, които пред самия негов поглед ще отдадат живота си. Ако не му са скъпи или ако не усещат привързаност и благосклонност, няма да разполага с храбри войници, които да умират за него. Ето защо през мирно време за един господар бе твърде лесно да е прекалено щедър — с мисъл за деня на битката.

Нобунага строго наложи ежедневните задължения и не остави на служителите си никакво свободно време. Същевременно нареди прислужничките, които се грижеха за домакинството, да бъдат обучени и дори да се упражнят какво да правят, когато са затворени в крепост под обсада, така че установеният дневен ред не оставяше празно време от сутрин до вечер. Това, разбира се, се отнасяше и за самия него.

Когато видеше Токичиро, настроените му винаги се разведряваше.

— Как са нещата в последно време, Маймунке?

— Добре! Виждам последици от вашите нареждания, но все още има какво да направите.

— Още ли не е достатъчно?

— Има още много.

— Още нещо ли липсва?

— Редът в крепостта трябва тепърва да бъде въведен и сред гражданите.

— Хм. Разбирам.

Нобунага слушаше какво му говори Токичиро.

Служителите все правеха кисели лица и гледаха на това с недоволство. Малко бяха примерите за някой като Токичиро, който за кратък отрязък от време се бе издигнал от стаята на прислугата до положение да седи в присъствието на своя господар и още по-малко — случаите някой да отива при господаря и гласно да му представя собствени препоръки. Естествено, те се мръщеха, сякаш това е някакво безчинство. При все това до средата на зимата годишния разход на въглища и дърва, който някога бе надхвърлял хиляда крини, беше значително намален.

Тъй като сега служителите нямаха свободно време, те вече не безделничеха край огнището и не хабяха въглища. Дори когато имаха малко почивка, по причина, че мъжете постоянно движеха тела и упражняваха мускулите си, огънят естествено стана ненужен и дърва се използваха само за готвене. Горивото, което преди употребяваха за един месец, сега бе достатъчно да стигне за три.

Въпреки всичко Токичиро не беше убеден, че докрай е изпълнил задълженията си. Сделките за продажба на въглища и дърва за идущата година се сключваха през лятото. Начело на една група от доставчици на крепостта той потегли на ежегодния оглед, който дотогава беше проста формалност. Служителите, които отговаряха за него, никога не отиваха по-далеч от това да питат колко дъбови дървета от еди-кой си вид има на дадена планина и колко от друг някой вид — на съседната. Като използваше доставчиците за водачи, Токичиро съвестно си отбелязваше всичко, което вижда. Вярваше, че може да прецени състоянието на земеделските стопанства и на градовете, но сега по липса на опит не бе в състояние дори да даде предположение колко дърва ще могат да излязат от една планина. И трябваше да признае, че тънкостите при покупка на дървени въглища и дърва му убягват.

Като другите чиновници преди него, той мина обиколката за оглед, мърморейки:

— Хм, хм. Така ли? Ясно, ясно.

Според обичая денят завърши с покана за служителя на угощение в дома на местен големец. Много от времето мина в размяна на незначителни приказки.

— Благодаря, че дойдохте чак дотук.

— Няма много какво да предложим, но моля ви, чувствайте се като у дома си.

— Надяваме се да ни окажете услугата и в бъдеще да сте наши клиенти.

Един след друг те ласкаеха Токичиро. Естествено, сакето се поднасяше от привлекателни млади жени. Те бяха непрестанно до него, плакнеха му чашата, доливаха я и му предлагаха все нови изискани ястия. Стигаше само да каже какво иска и то се изпълняваше.

— Хубаво е това саке — каза той.

Беше в добро настроение — нямаше причина да не е. Благоуханията на прислужващите на масата момичета пленяваше сетивата му.