Ейджи Йошикава - Тайко

— Не сте ли женен още? — попита го тя.

Призна, че не е.

— Ами, това е малко неудобство за вас. Тук имам слуги и излишна мебел. Защо не вземете, каквото ви трябва?

„Любезна е“, си помисли Токичиро, когато излизаше от портата с думите, че сигурно по един или друг повод изцяло ще разчита на нея. Самата тя излезе навън и извика двама от прислужниците си.

— Това е господин Киношита Токичиро, който съвсем наскоро е получил служба в конюшните. Не след дълго ще се мести да живее в празната къща с адамовите дървета. Разведете го наоколо и когато имате малко време, почистете мястото.

Воден от слугите, Токичиро отиде да види своето официално жилище. Беше по-голямо, отколкото си го бе представял.

— Ами че това е чудесна къща — промълви той, застанал пред портата.

Щом разпита, откри, че предишният обитател бил някакъв мъж на име Комори Шикибу. Изглежда бе минало време оттогава и къщата беше доста занемарена, но в неговите очи тя бе направо голям имот.

— Тези адамови дървета са на такова видно място, понеже от времето на прадедите ни това е бил родовият знак на Киношита — каза Хийоши на слугата.

Не бе сигурен дали това е истина, но му звучеше добре. Струваше му се, че е виждал такъв знак върху стария сандък за доспехи на баща си или върху ножницата му.

Сега беше в такова настроение, че се отнасяше открито с хората около себе си и ако нямаше нещо от изключителна важност, което да изисква хладнокръвие, се оставяше на въодушевлението и на своята склонност към приказливост. И все пак, след като думите излезеха от устата му, се смъмряше сам, че не е бил по-благоразумен — не защото тези думи бяха следствие на зла воля или страх, а понеже сам той не придаваше на дадения въпрос никакво значение. Освен това мислеше, че това ще даде храна за упреци, че Маймунката бил самохвалко. Можеше да признае сам пред себе си: „Истина е — малко самохвалко съм.“ Въпреки това тесногръдите и придирчиви хора, които бяха добили заради приказливостта му погрешна представа или предразсъдъци по негов адрес, никога нямаше да бъдат на негова страна в течение на бляскавото му издигане.

Видяха го по-късно в оживената централна част на Кийосу, където си купуваше мебели. След това забеляза в един магазин за стари дрехи наметка, предназначена за носене над бронята, която бе украсена с изображение на бяло адамово дърво. Токичиро веднага влезе вътре да попита за цената. Беше евтина. Бързо плати и също така бързо я изпробва. Беше му малко голяма, но въпреки това не му стоеше зле и когато продължи по пътя си, остана с нея. Синият памучен плат бе тънък и при вървенето се вееше на вятъра. Само на яката бе защита някаква скъпа на вид материя, навярно брокат. Запита се кой ли я е носил преди и е наредил да нарисуват с бяло на гърба на дрехата знака на адамовото дърво.

„Как бих искал да покажа това на майка си“, помисли си той с радост.

Точно тук, в богатата част на града, бе обхванат от почти нетърпимо вълнение. Изведнъж се сети за дюкяна за съдове в Шинкава. Нещо го накара да си спомни колко нещастен вид имаше, когато буташе босоног препълнената със съдове количка покрай втренчените погледи на хората — красивите градски обитатели. Спря се пред един магазин за платове, където по полиците се редяха висококачествени тъкачески произведения от Киото.

— Моля ви да доставите това незабавно — настоя той, докато оставяше парите за покупката си.

Отново излязъл навън, отбеляза, че винаги става така — след половин ден почивка кесията му е празна.

„Кифли на пара“, обявяваше великолепната табела със седефени букви, закачена на покрива на един уличен ъгъл. Тези кифли бяха специалитет на Кийосу, по чиито многолюдни улици пътниците се смесваха с местните хора.

— Добре дошли! — каза едно слугинче с червена престилка. — Влезте. За тук ли ще си вземете или ще си купите за в къщи?

Токичиро седна на едно ниско столче и отвърна:

— И двете. И бих искал да доставите една кутия — и да бъде голяма — в моя дом в Накамура. Попитайте кираджията кога ще пътува в тази посока. Ще ви оставя бакшиш за разноските.

Един обърнат с гръб към Токичиро мъж усърдно работеше, но изглежда бе собственикът на магазина.

— Много ви благодарим за посещението, господине — обади се той.

— Вие изглежда въртите добра търговия. Тъкмо молех да ми доставят у дома малко кифли.

— Разбира се, господине.

— Няма значение кога ще стане, но доверявам това на вас. И ще сложите ли моля това писмо в кутията с кифлите? — той извади от ръкава си едно писмо и го подаде на собственика. На плика пишеше: „За майка ми. Токичиро.“