Ейджи Йошикава - Тайко

— Много сме ви благодарни. Ако можете да ни простите при тези условия, фиданките ще бъдат засадени.

— Тогава предполагам, че би трябвало да увелича заплащането за доставките с пет процента.

По-късно същия ден съобщи на земеделците, които му бяха помагали, че е дал нареждане за засаждането на нови гори. Колко ще им плащат за засаждането на сто фиданки все още не е решено, но, добави той, най-вероятно е разходите да се поемат от крепостта. С това завърши и каза:

— Добре, а сега да се връщаме.

Окуражени от отношението на Токичиро, доставчиците почувстваха облекчение. Докато слизаха от планината, те си шепнеха помежду си:

— Каква страшна изненада! С този тук наблизо не може и за миг да не си нащрек.

— Умен е.

— Няма да получаваме парите наготово като преди, но няма и да загубим. Ще си го наваксаме, бавно, но сигурно.

Щом се върнаха в подножието, доставчиците веднага станаха нетърпеливи да си вървят, но Токичиро искаше да им се отплати за снощните развлечения.

— Свършихме си работата. Бъдете с мен тази вечер, отпуснете се и се забавлявайте добре — настоя той.

Покани ги на угощение в една местна странноприемница и сам весело си пийна.

Токичиро бе щастлив. Съвсем сам, но щастлив.

— Маймунке! — каза Нобунага (той все още го наричаше така понякога). — Откакто те сложих да отговаряш за кухнята, винаги си бил много спестовен там. Да забутам човек като теб на такова място е разхитително. Повишавам те в конюшните.

С новото назначение дойде и възнаграждение от тридесет кан, както и една къща в този квартал на града под крепостта, който бе запазен за самураи. Това поредно благоволение докара на лицето на Токичиро постоянна усмивка. Почти първото, което направи, бе да посети предишния си другар в работата Ганмаку.

— Свободен ли си? — попита го той.

— Защо?

— Искам да идем в града да те почерпя малко саке.

— Ами, не знам.

— Какво има?

— Ти сега си чиновник в кухнята. Аз още не съм нищо повече от носач на сандалите. Не искаш да те виждат, че пием заедно.

— Я не гледай така криво на нещата. Ако си мислех така, никога нямаше да дойда да те поканя. Да отговарям за кухнята бе над моето положение, но истината е, че сега съм пратен в конюшните с възнаграждение от трийсет кан.

— Хубаво!

— Дойдох тук, понеже, макар да си само носач на сандалите, ти си верен и предан слуга на Негово Височество. Искам да споделиш тази радост с мен.

— Това е със сигурност повод за поздравления. Но ти, Токичиро, си по-искрен от мене.

— А?

— Открит си към мен и не криеш нещо, докато аз доста неща съм премълчавал пред теб. Да ти кажа истината, понякога изпълнявам специални нареждания, като онзи път, за който знаеш. За това получавам големи възнаграждения направо от ръката на Негово Височество. Тайно изпращам парите у дома.

— Имаш семейство ли?

— Ако идеш в Цугемура в Оми, ще видиш, че имам семейство и двайсетина души прислуга.

— А, така ли?

— Така че за мен не е достойно да бъда черпен от теб. Както и да е, ако и двамата се издигнем в обществото, единият и другият едновременно, и двамата ще се черпим и ще бъдем черпени.

— Не знаех.

— Съдбата ни очаква някъде в бъдещето — така си мисля аз.

— Прав си, съдбата ни е още пред нас.

— Да се уповаваме на бъдещето.

Токичиро се почувства дори по-щастлив. Светът е хубав. Нищо пред погледа му не бе покрито със сянка или тъмнина.

Радваше се при мисълта, че новото му положение е свързано с някакви си тридесет кан, но тази скромна сума е знак на признание за двете му години като чиновник. Годишният разход на гориво бе намален повече от наполовина, но не само наградата го караше да се чувства добре. Бяха го похвалили:

— Добра работа свърши. Човек като тебе не трябва да се пилее на такова място.

Да му говори така някой като Нобунага бе радост, която нямаше да забрави никога. Неговият господар беше военачалник и знаеше как да говори на хората си. Въодушевлението на Токичиро, изпълнен с възхищение пред него, бе почти непоносимо силно. Някой друг можеше по погрешка да го вземе за чалнат, когато, усмихнат сам на себе си, с показващи се от време на време по лицето му трапчинки, напусна крепостта и заобикаля Кийосу. Докато вървеше през града, бе в добро настроение.

В деня, в който бе преместен, получи пет дена отпуск. Трябваше да се погрижи за покъщнина, да си намери икономка и може би слуга, макар да предполагаше, че къщата, която е получил, е на някоя задна улица, има разнебитена порта, по-скоро жив плет, отколкото същинска ограда и не повече от пет стаи. За първи път ставаше стопанин на дом. Свърна, за да отиде да я погледне. Махалата се обитаваше единствено от хора, които работят в конюшните. Намери дома на началника на групата и отиде да му поднесе почитанията си. Човекът беше излязъл, така че разговаря със съпругата му.