Ейджи Йошикава - Тайко

— Ела насам, Маймунке.

— Господарю?

— От днес те назначавам в кухните.

— Много ви благодаря, господарю.

— Кухните не са място, където човек може да се прояви с копие в ръка, но са особено важна част от отбраната ни, също колкото самото бойно поле. Знам, че няма нужда да ти го казвам, но работи старателно.

Рангът и възнаграждението на Токичиро се увеличаваха изключително много. Като служител в кухнята той вече не беше слуга. Да бъдеш прехвърлен в кухнята обаче се смяташе тогава срамно за един самурай и хората го считаха за лош късмет: „Накрая го забутаха в кухните.“ Кухненската служба бе презирана от бойците като един вид заточение за хора с ниски способности. Дори и останалата домашна прислуга и слугите на самураите гледаха с пренебрежение на едно назначение в кухнята и за по-младите самураи това бе място, откъдето надали имаш изгледи или възможност да се издигнеш. Матаемон съчувстваше на Токичиро и го утешаваше.

— Прехвърлиха те на доста маловажна служба, Маймунке и мога да предположа, че не си доволен. След като обаче възнаграждението ти е нараснало, не би ли трябвало вместо това да смяташ, че си понапреднал малко в обществото? Като носач на сандалите понякога работиш пред коня на господаря и има известна надежда да се издигнеш. От друга страна може да потрябва да се разделиш с живота си. Ако си в кухните, няма нужда да се тревожиш за това. Може да продадеш кравата и да си запазиш млякото.

Токичиро кимаше и отвръщаше:

— Да, да.

Вътрешно обаче не беше ни най-малко разочарован. Напротив, много бе доволен, че е получил от Нобунага повишение, на което не се беше и надявал. Щом започна работа в кухнята, първото, което го порази, бяха тъмнината, влагата и мръсотията, скромните хорица, които приготвяха храната и дори по обяд не виждаха слънцето и старият главен готвач, който от години работеше без почивка сред миризмата на бульон от водорасли.

„Това няма да го бъде“, си каза мрачно Токичиро. Не можеше да понася да стои на потискащи места. „Ами ако в онази там стена пробием голям прозорец, за да влизат въздух и светлина?“, помисли си той. Но в кухнята за всичко си имаше определен ред и тъй като мъжът, който отговаряше за това, беше от старото поколение, всяко едно нещо се превръщаше във въпрос. Токичиро без много шум проверяваше колко от сушената риба се е развалила и преглеждаше ежедневно докарваните от търговците продукти. След като той пое грижите за това, доставчиците, които запазиха положението си в крепостта, скоро бяха много по-доволни.

— Някак си, когато не ми викат през цялото време, не мога да не докарвам по-добра стока и да не свалям цената — заяви един от търговците.

— Та вие можете да засрамите търговеца, господине Киношита! Знаете текущите цени на сушения зеленчук, сушената риба и зърното! А имате и набито око за стоката. Радва ни, че така умеете да взимате стоката толкова евтино — каза друг.

Токичиро се засмя и отвърна:

— Глупости, аз не съм търговец, значи какво може да умея и да не умея? Това за мен не е въпрос да спечеля нещо. Просто стоката, която доставяте, отива за храна на хората на моя господар. Животът зависи от това, с което се храним. До каква степен тогава оцеляването на тази крепост зависи от храната, която се приготвя в кухнята? Цел на нашата служба е да дадем най-доброто, което можем.

От време на време черпеше своите доставчици с чай и когато се отпуснеха, в хода на разговора им обясняваше това-онова.

— Вие сте търговци и затова всеки път, когато доставяте товар стока в крепостта, веднага мислите за това каква печалба ще направите. И макар вероятно да не изгубите от това всичко, какво мислите ще стане, ако нашата крепост падне в ръцете на някоя вражеска област? Няма ли дългогодишни сметки да се стопят — главницата ведно с лихвата? А ако военачалник от друга област завладее крепостта, търговците, които ще дойдат с него, ще ви отнемат сделките. Ако си представите рода на господаря като корен, то като негови клони вие ще продължавате да благоденствате. Не трябва ли така да гледаме на печалбата? Значи, краткосрочната печалба, получена от доставките ви за крепостта, не е във ваш дългосрочен интерес.

Токичиро се отнасяше с внимание и към възрастния главен готвач. Дори когато нещата бяха съвсем ясни, питаше стареца какво смята. Слушаше го, макар и да е на противоположно мнение. Но сред другарите му по работа имаше и такива, които пръскаха зловредни слухове и искаха да се отърват от него.