Ейджи Йошикава - Тайко

— Господарю! Господарю! Елате бързо! Господарят Нобунага е тук!

— Какво? За какво говориш?

Като не знаеше дали да вярва на своите собствени уши, той не направи и едно движение, за да стане от мястото си. Просто не е възможно.

— Дойде тук с не повече от четири-пет придружители. Изведнъж влязоха на коне през главната порта. Смееше се шумно на нещо заедно със слугите си.

— Истина ли е това?

— Кълна се! Да!

— Господаря! Нобунага тук? Какво ли значи това?

Без да има защо, Садо почваше да губи самообладание. Цветът изчезна от лицето му.

— Какво мислиш, че иска той, Мимасака?

— Каквото и да е, по-добре да идем да го посрещнем.

— Да. Да бързаме.

Докато тичаха по главния коридор, вече можеха да чуят идващите от входа твърди крачки на Нобунага. Братята отстъпиха встрани и се хвърлиха на пода.

— А! Садо и Мимасака. Добре ли сте и двамата? Мислех да пояздя до Морияма, но реших да дойда в Нагоя, за да пийна чай. Цялото това кланяне и прегъване на коленете е прекалено сериозно. Да забравим официалностите. Бързо, донесете ми малко чай.

С тези думи той мина покрай тях и седна на издигнатата площадка в главната зала на крепостта, която толкова добре познаваше. После се обърна към служителите, които тичаха подире му и се опитваха да си поемат дъх.

— Горещо е, а? Наистина горещо — и почна да си вее през отворената яка.

Донесоха чая, после сладки и накрая възглавниците — всичко не по реда си, понеже неочакваното посещение бе хвърлило хората в такова объркване. Като не можеха да не забележат объркването сред слугините и служителите, братята набързо се представиха, направиха своите поклони и оставиха господаря си сам.

— Пладне е. Трябва да е огладнял от ездата. Сигурно скоро ще поиска обяд. Иди в кухнята и им кажи да приготвят нещо за ядене.

Докато Садо даваше нареждания, Мимасака го дръпна за ръкава и прошепна:

— Кацуие иска да се види с тебе.

Хаяши кимна и отвърна тихо:

— Идвам скоро. Ти върви.

Шибата Кацуие бе пристигнал в крепостта Нагоя по-рано същия ден. Канеше се да си ходи след едно тайно събрание, но объркването, причинено от внезапното идване на Нобунага, правеше заминаването му неудобно. Хванат като в капан, той се бе промъкнал разтреперан в една тайна стаичка. Двамата мъже се присъединиха към него там и облекчено въздъхнаха.

— Неочаквана работа! Каква изненада! — обади се Садо.

— Типично за него — отвърна Мимасака. — Опиташ ли се да следваш правилата му, може да се побъркаш. Никога не знаеш какво може да направи в следващата минута! Няма нищо по-лошо от прищевките на глупавия човек!

Шибата Кацуие хвърли поглед към стаята, в която седеше Нобунага и каза:

— Може би затова надви на онази стара лисица Сайто Досан.

— Може би затова — повтори Садо.

— Садо — лицето на Мимасака имаше мрачно изражение. Огледа се, сниши глас и каза: — Няма ли да е най-добре да го направим сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Дошъл е само с пет или шест придружители, така че не е ли това, на което казват сгоден случай, изпратен свише?

— Да го убием ли?

— Точно така. Докато се храни, пропускаме скришом няколко добри бойци и когато аз изляза да му поднеса някое ястие, давам знак и го убиваме.

— А ако не успеем? — попита Садо.

— Че как бихме могли? Ще разположим хора в градината и по коридорите. Може да дадем няколко жертви, но ако го нападнем с цялата си сила…

— Ти какво мислиш, Садо? — попита предпазливо Мимасака.

Под втренчените погледи на Кацуие и Мимасака, Хаяши Садо сведе очи право надолу.

— Е, може би това е сгодният случай, който чакахме.

— Съгласни ли сме всички?

Тримата мъже се спогледаха и се наканиха да се изправят. Точно в този миг чуха по коридора шум от енергични стъпки и лакираната врата се плъзна настрани.

— О, вие сте тук! Хаяши! Мимасака! Изпих чая и изядох сладките. Сега се връщам обратно в Кийосу!

Тримата мъже се свлякоха на земята и сякаш се смалиха. Изведнъж Нобунага забеляза Шибата Кацуие.

— Хей! Това Кацуие ли е? — попита Нобунага усмихнат над простряното на земята тяло на Кацуие. — Когато пристигах, видях един кон точно като този, който ти яздиш. Значи все пак е бил твоят?

— Да… по случайност се отбих насам, ала както виждате, съм във всекидневно облекло. Затова си помислих, че ще е невъзпитано да се появявам пред вас, господарю, и останах тук.

— Много добре, това е много смешно. Я ме виж. Виж колко съм одърпан.

— Моля ви, простете ми, господарю.