Ейджи Йошикава - Тайко

Нобунага леко погъделичка врата на Кацуие с лакираното си ветрило.

— Превземка е да се занимаваме в отношенията между господар и служител с външността или да робувате на етикета! Официалността е за придворните в столицата. За рода Ода е достатъчно добро, че са местни самураи.

— Да, господарю.

— Какво има, Кацуие? Трепериш.

— Става ми още по-зле от мисълта, че може да съм ви обидил, господарю.

— Ха-ха-ха-ха! Прощавам ти. Стани. Не, чакай, чакай. Връзките на кожените ми чорапи са се развързали. Докато си долу, Кацуие, ще ми ги завържеш ли?

— Разбира се, господарю.

— Садо.

— Господарю?

— Обезпокоих ви, нали?

— Разбира се, че не, господарю.

— Не само аз мога да се отбия ненадейно, а също и гости от друга област. Бъдете нащрек, вие сте отговорни за тази крепост.

— Винаги съм на поста си, от сутрин до вечер.

— Много добре. Радвам се, че имам такива верни служители. Но не става въпрос само за мен самия. Ако допуснете грешка, тези мъже тук също ще си изгубят главите. Свърши ли, Кацуие?

— Завързах ги, господарю.

— Благодаря ти.

Нобунага се отдалечи от все още проснатите на земята трима мъже, мина по обиколен път от средния коридор до входа и си тръгна. Зашеметени за миг, Кацуие, Садо и Мимасака се спогледаха в бледите лица. Щом се съвзеха обаче, стремително се спуснаха подир Нобунага и на входа отново се проснаха по очи. Ала той вече се бе изгубил от поглед. Само шумът на чаткащи копита се чуваше от склона, водещ към главната порта. Служителите, които винаги изоставаха, сега се държаха близо до Нобунага и се стремяха да не го изпуснат отново от поглед. От слугите обаче само Ганмаку и Токичиро вървяха отзад, макар да не можеха да поддържат същия ход като конниците.

— Ганмаку?

— Да?

— Минало е добре, нали?

— Да.

Забързаха се след него, щастливи при вида на фигурата на своя господар, когото следваха. Ако нещо се случеше, се бяха разбрали с помощта на димни сигнали от кулата да пратят вест в крепостта Кийосу и ако се наложи, да убият местните стражи.

Крепостта Надзука бе жизненоважна за отбраната на Нобунага и беше в ръцете на неговия роднина Сакума Дайгаку. Един късен есенен ден, още преди зори, мъжете в крепостта бяха събудени от неочакваното пристигане на войници. Скочиха на крака. Да не би да е враг? Не, бяха от техните.

Един от съгледвачите се провикна в мъглата от наблюдателната кула:

— Хората от Нагоя са се разбунтували! Шибата Кацуие има хиляда мъже, а Хаяши Мимасака — над седемстотин!

Надзука бе неспособна на самостоятелни действия. Конници потеглиха сред мъглата да отнесат вестта в Кийосу. Нобунага все още спеше. Щом научи новината обаче, бързо облече доспехите, сграбчи едно копие и без нито един придружител се завтече навън. И в този момент Нобунага бе изпреварен само от един обикновен войник, който чакаше с кон пред портата Карабаши.

— Конят ви, господарю — рече той и подаде юздите на Нобунага.

Лицето на Нобунага доби необичайно изражение, сякаш от изненада, че някой се е оказал по-бърз от него.

— Кой си? — попита той.

Войникът свали шлема си и се накани да коленичи. Нобунага вече бе на седлото.

— Не е необходимо. Кой си?

— Вашият носач на сандалите, Токичиро.

— Маймунката ли?

Нобунага отново се изненада.

Защо носачът на сандалите, чиито задължения са в градината, е първият, който се появява преди битката? Снаряжението му бе просто, но имаше броня за гърдите, наколенници и шлем. Нобунага наистина се зарадва на бойната готовност на Токичиро.

— Готов ли си да се биеш?

— Само една дума и ще ви последвам, господарю.

— Много добре! Идвай с мен!

Нобунага и Токичиро бяха изминали двеста-триста разкрача в изтъняващата утринна мъгла, когато чуха гръмкия шум от петдесетина конници, следвани от четири-петстотин пешаци. Мъглата почерня от тях. Мъжете в Надзука се бяха сражавали отчаяно. Нобунага, един-единствен конник, се вряза в противниковите редици.

— Кой смее да вдигне ръка срещу мен? Садо, Мимасака, Кацуие, тук съм! Колко души имате? За какво се вдигнахте против мен? Елате да се сражаваме в двубой!

Гърмежът на яростния му глас пресече бойните викове на бунтовниците.

— Изменници! Дошъл съм да ви накажа! Да бягаш също е измяна!

Мимасака бе толкова изплашен, че побягна. Гласът на Нобунага се носеше подире му като гръмотевица. Дори и за тези мъже, на които Мимасака разчиташе, Нобунага бе естественият повелител. Когато се появи лично сред тях и им заговори, те нямаха сила да обърнат копия срещу него.