Ейджи Йошикава - Тайко

— Добре — бяха само думите му.

Късно същата нощ, след като вече си беше легнал, стана от леглото, като че внезапно се е сетил за нещо и повика самураите от нощната стража.

— Утре сутрин ли се връща вестоносецът на Бито?

— Не — отвърна войникът. — Времето не му стигаше, почина си за малко и веднага тръгна обратно за Мино, да пътува през нощта.

Хидейоши седна върху завивките, извади четка и написа на Бито следното писмо:

Благодарение на вашите големи усилия Шоню и неговите синове обещаха да ме поддържат. Нищо не може да ми достави по-голяма радост. Има обаче нещо, за което веднага трябва да ви известя: Ако Нобуо и Иеясу разберат, че Шоню ще бъде на моя страна, те ще започнат да сипят всякакви заплахи. Не отвръщайте на никоя. Не правете нищо прибързано. Икеда Шоню и Мори Нагайоши винаги са били смели и горди и са презирали врага.

Веднага щом остави четката, накара да пратят писмото в Огаки.

След два дни обаче, на петнадесети вечерта, оттам пристигна ново известие.

Инуяма бе паднала. Едновременно с взетото решение Шоню и синът му предлагаха на Хидейоши и крепостта с най-добро местоположение по цялата река Кисо. Новината беше добра.

Хидейоши остана доволен, но го обзе и тревога.

На следващия ден се пренесе в крепостта Осака. За няколко дни лошите признаци се умножиха. Узна се, че след голямата победа при Инуяма Шонювият зет Нагайоши поискал да събере военна слава за себе си и замислил изневиделица да нападне укрепленията на Токугава на връх Комаки. Войската му обаче попаднала на вражеска засада при Хагуро. Говореше се, че заедно с много от войниците загинал и самият той.

— Загубихме човека, защото имаше прекалено желание да се бие. Непростимо неблагоразумие!

Укорът на Хидейоши беше насочен срещу самия него.

Тъкмо когато на деветнадесети Хидейоши се готвеше да напусне крепостта си, от Кюшу пристигна друга лоша новина. Хатакеяма Садамаса се разбунтувал и настъпвал по море и суша към Осака. Зад това най-вероятно стояха Нобуо и Иеясу, но дори и да не бе така, остатъците от монасите-воини от ордена Хонганджи винаги дебнеха възможност да нападнат. Хидейоши се видя принуден да отложи деня на своето заминаване, за да се погрижи за отбраната на Осака.

Дойде ранната сутрин на двадесет и първия ден от третия месец. В храсталаците край крепостта мушитрънчетата пееха пискливите си песни. Черешовите цветове падаха и се носеха във въздуха покрай дългото шествие от коне и въоръжени мъже, сякаш самата природа ги изпровожда преди битката. Събралите се да гледат градски жители образуваха покрай улицата безкрайна върволица.

Войската, която Хидейоши поведе този ден в поход, наброяваше тридесет хиляди души. Всички се напрягаха да различат в множеството самия господар, но той бе толкова дребен и обикновен на вид, че лесно убягваше от погледа между останалите военачалници, качени на седлата си.

Хидейоши обаче наблюдаваше множеството и тайно се усмихваше със задоволство. „Осака ще процъфти, мислеше си. Това е най-добрият знак за бъдещето.“ Наистина, хората в тълпата бяха облечени в ярки цветове и шарки и нямаха вид на обитатели на западащ град. Дали това беше, понеже се уповаваха на новата крепост, под чиято закрила живееха?

„Ще победим. Този път ще успеем.“ Ето какво Хидейоши очакваше от бъдещето.

Тази нощ войската се разположи на стан в Хираката и рано следващата сутрин продължи на изток, по пълния със завои път покрай река Йодо.

Щом пристигнаха във Фушими, на речния брод насреща им излязоха към четиристотин души.

— Чии са тези знамена? — попита Хидейоши.

Военачалниците присвиха очи с подозрение. Никой не можеше да определи на кого са големите бойни знамена с черни китайски йероглифи на червено поле. Имаше също пет златни хоругви и военачалнически флаг с нарисувани един голям кръг и осем по-малки около него. Под тези отличителни знаци в съвършено правилен строй се бяха подредили тридесет въоръжени конника, тридесет копиеносци, също толкова стрелци с пушка, двадесет стрелци с лък и един отряд от пехотинци. Речният вятър развяваше краищата на яркото им облекло.

— Идете да разберете кои са — нареди Хидейоши на един от своите служители.

Човекът се върна скоро с думите:

— Това е Ишида Сакичи.

Хидейоши тупна леко по седлото си.

— Сакичи ли? Е, това и трябваше да се очаква — каза той радостно, сякаш току-що се е сетил за нещо приятно.

Сакичи се приближи до коня на Хидейоши и поздрави своя господар.