Ейджи Йошикава - Тайко

— Закъснях — прошепна той на себе си. — Не бива да допускам грешки като тази.

Почти виждаше в облака от черен дим очертанията на лицето на Шоню. Щом чу слуха, че Нобуо пуснал сина на Шоню да се върне при баща си, веднага се замисли за последствията от тази доброжелателна постъпка. При все това не бе и предполагал, че повелителят на Такеда може да се окаже дотам двуличен, та да действа толкова коварно и бързо.

„Не че не знаех каква хитра стара лисица е той“, помисли си Иеясу. Нямаше смисъл да си припомня колко важно е местоположението на Инуяма. Близостта до Кийосу само увеличаваше важността й във войната с Хидейоши. Крепостта владееше подстъпите към горното течение на река Кисо, границата между Мино и Овари и извънредно важния брод на Унума. Това укрепление, което струваше колкото сто други, сега бе загубено в полза на врага.

— Да се връщаме — каза Иеясу. — Ако се съди по това, как се издигат пламъците, Шоню и синът му сигурно вече са се върнали в Гифу.

В мига, в който рязко дръпна поводите на другата страна, Иеясу си възвърна обичайното изражение на лицето. Сигурен беше, че ще си отмъсти двойно за тази загуба. Хората около него шумно се оплакваха от неблагодарността на Шоню, хулеха го заради страхливото нападение изневиделица и заплашваха при следващата битка да му дадат добър урок, но Иеясу сякаш не ги чуваше. Засмя се мълчешком и насочи коня си към Кийосу.

На връщане срещнаха Нобуо, тръгнал от крепостта доста по-късно начело на своята войска. Този впери поглед в Иеясу, сякаш връщането му е нещо напълно неочаквано.

— Всичко наред ли е в Инуяма? — попита.

Преди този да е успял да отговори, от служителите зад него се чу смях. Той обаче наистина търпеливо и любезно обясни на Нобуо какво точно е станало. Синът на Нобунага съвсем посърна. Иеясу спря коня си до неговия и се зае да го успокоява.

— Не се тревожете. Ако сега ние понасяме поражение, на Хидейоши ще му се върне двойно. Погледнете натам.

Посочи с очи към възвишението Комаки.

Преди много време Хидейоши проницателно бе препоръчал на Нобунага да се премести от Кийосу в Комаки. Ставаше дума само за един объл хълм, не по-висок от двеста и осемдесет лакти, но той властваше над околната долина и бе удобен за започване на нападение във всяка една посока. Ако Комаки бъде укрепен, при едно сражение в равнината на Овари и Мино западната войска нямаше да може да настъпи, без да е превзела преди това върха. Мястото бе отлично и за настъпление, и за отбрана.

Нямаше време да се обяснява всичко това на Нобуо, така че Иеясу просто се обърна и заговори този път на своите служители:

— Веднага да започне строеж на укрепления на връх Комаки.

Веднага след като даде това нареждане, настигна отново Нобуо и се прибра с бавен ход заедно с него до Кийосу. По пътя двамата водиха приятен разговор.

По това време всички смятаха, че Хидейоши е в крепостта Осака, но от тринадесетия ден на месеца, когато Иеясу разговаряше с Нобуо в Кийосу, той се намираше в Сакамото. Такова бавене не му беше присъщо.

Иеясу вече действаше с пълна сила, за да изпълни плана си за настъпление от Хамамацу през Окадзаки към Кийосу, но Хидейоши, често изумявал всички със своята светкавичност, този път никак не бързаше. Или поне така изглеждаше отстрани.

— Някой да дойде! Не са ли оръженосците ми тук?

Беше гласът на господаря, гръмък както обикновено.

Младите оръженосци, нарочно отделили се в своята стая, бързо изоставиха играта на сугуроку, с която крадешком се занимаваха. Тринадесетгодишният Набемару се затича с всички сили натам, откъдето се чуваше пляскането с ръце на господаря му.

Хидейоши вече бе излязъл на терасата. През предната порта се виждаше малката фигура на Сакичи, който бързо изкачваше склона от града към крепостта. Без да се обръща назад, за да види чии са стъпките, даде заповед да пуснат младежа вътре.

Сакичи влезе и коленичи пред своя господар.

След като изслуша разказа му за положението в крепостта Осака, Хидейоши попита:

— А Чача? Чача и сестрите й също ли са добре?

За миг Сакичи се напрегна, сякаш не можеше да се сети за тях. Да отвърне на въпроса веднага само щеше да направи Хидейоши подозрителен („Този проклет Сакичи е разбрал!“) и без съмнение щеше да го накара и да се почувства неудобно. Доказателство за всичко това бе, че в мига, в който попита за Чача, господарското изражение на Хидейоши сякаш се стопи и по лицето му се разля руменина. Изведнъж доби извънредно стеснителен вид.