Ейджи Йошикава - Тайко

— Не мога да си представя господарят да води със себе си такива като тебе. Доста съмнителен ми се виждаш.

Тъкмо в този момент Нохачиро се сети за Хийоши и се върна да го доведе.

— Всичко е наред — обърна се той към пазача.

— Добре, щом така казваш.

— Ела с мен, маймунке.

Пазачът и останалите слуги избухнаха в смях.

— Та какво е той всъщност? С бялото наметало и окаляния сламен вързоп прилича досущ на маймуната-вестоносец на Буда!

Подигравателните гласове отекнаха в ушите на Хийоши, но през седемнадесетте години на своя живот той бе имал немалко възможности да слуша подигравките на другите. Не го ли засягаха те? Свикнал ли бе с тях? Изглежда, нито едното, нито другото. Щом чуеше такива думи, се изчервяваше като всеки друг. Ушите му, особено, ставаха яркочервени. Това доказваше, че присмехът не остава нечут. Държанието му обаче не отразяваше какво чувства. Беше толкова спокоен, сякаш обидите са били казани в ушите на кон. В действителност, в такива случаи можеше да бъде обезоръжаващо невинен. Сърцето му беше като цвете, поставено върху бамбукова пръчка, което спокойно чака бурята да отмине. Нямаше да се остави неприятностите да го разстроят, нито пък щеше да бъде раболепен.

— Маймунке, хей там има голяма конюшня. Можеш да почакаш там, та да не засегнеш някого с вида си — каза Нохачиро и после тръгна да върши работата си.

Когато дойде вечерта, от прозореца на кухнята се понесе мирис на готвено. Луната изгря над прасковените дървета. След като официалният разговор с вестоносеца от Сумпу бе приключил, запалиха още лампи и приготвиха угощение, с което да го изпроводят на следващия ден. От дома, където представяха пиеса от театъра Но, идеше звукът на тъпан и флейта.

Имагава от Суруга бяха гордо и славно семейство. Нравеха им се не само поезията, танците и музиката, но и всякакви скъпи предмети от столицата — инкрустирани саби за самураите им и модни долни кимона за жените им. Самият Кахей беше човек с прост вкус. При все това разкошното му жилище представляваше съвсем различна гледка от дома на самураите в Кийосу.

„Доста слабо. Но е това“, помисли си Хийоши, докато лежеше на сламата, която бе постлал върху пода на празната ясла. Обичаше музиката. Не че я разбираше, но обичаше веселият свят на сънищата, който тя създава. С нея можеше да забрави всичко. Празният стомах обаче отвличаше вниманието му. „Ох, само да можех да си намеря гърне и огън“, простена той вътрешно.

Взе мръсния си сламен вързоп и подаде глава през вратата на кухнята.

— Извинете, но се чудех дали не бихте могли да ми услужите с гърне и малка печка за готвене. Мислех да се нахраня.

Кухненските слуги го изгледаха с неразбиращи погледи.

— Ти пък откъде се взе?

— Господарят ви ме доведе днес със себе си. Бих искал да сваря охлювите, които събрах в оризищата.

— Охлюви, а?

— Казаха ми, че са добри за стомаха и затова ям по малко всеки ден. Понеже стомахът ми лесно се разстройва.

— Те се ядат с фасулена каша. Имаш ли?

— Да.

— А ориз?

— Имам и ориз, благодаря.

— Ами, в жилището на прислугата има гърне и огън. Сготви си там.

Досущ като всяка вечер в евтините странноприемници, Хийоши си приготви малка порция ориз, свари охлювите и изяде своята вечеря. После си легна да спи. Стаите на прислугата бяха по-добри от конюшнята и той остана там до полунощ, когато слугите привършиха със задълженията си и се върнаха.

— Свиня такава! Кой ти е казал, че можеш да спиш тук?

Сритаха го, вдигнаха го от земята и го изхвърлиха навън. Върна се в конюшнята, но там завари дълбоко заспалия кон на вестоносеца, който сякаш му казваше: „И тук няма място за тебе.“

Тъпанът бе замлъкнал и бледата луна вече се губеше. Вече отърсил се от дрямката, Хийоши не можеше да стои без работа. Дали ще е задължение или удоволствие нямаше голямо значение за него, но ако не беше зает с едното или с другото, много скоро почваше да се отегчава.

„Може слънцето да изгрее, докато помета“, помисли си той, замете конюшнята и почна да събира на куп конските фъшкии, падналите листа и сламата, където нямаше да бъдат видени от господаря.

— Кой е там? — Хийоши остави метлата и се огледа. — А, това бил продавачът на игли.

Накрая момчето разбра, че гласът иде от тоалетната в ъгъла на терасата на главната къща. Вътре можеше да различи лицето на Кахей.

— А, вие ли сте, господарю?

Докато пиеше саке с вестоносеца, който носеше много, Кахей беше попрекалил. Сега, вече почти изтрезнял, той попита с уморен глас: