Ейджи Йошикава - Тайко

— Млък! Не го слушайте! Часът на кучето вече почти минава!

Двама от мъжете нададоха бойни викове и Мицухиде и Мицухару попаднаха сред зъбите на глутницата — алебарди, копия и мечове отвсякъде. Виковете на мъжете и ударите на оръжията се смесваха с воя на вятъра и мястото бързо се превърна в ужасяващ боен водовъртеж.

Мечовете се чупеха и парчетата се разхвърчаха наоколо. Копията се носеха подир бягащи пръски кръв. Хийоши намери за твърде опасно да бъде посред тази касапница и бързешком се изкатери на едно дърво. И преди беше виждал извадени мечове, но сега за първи път бе на истинска битка. Дали Инабаяма ще се превърне в огнено море? Ще има ли битка между Досан и Йошитацу? Щом разбра, че се решава въпрос на живот и смърт, се почувствува по-развълнуван от кога да е през живота си.

Двама-трима мъртъвци бяха достатъчни да подскажат на хората от Хачисука пътя за бягство към гората.

„Я! Та те бягат!“, помисли си Хийоши, но в случай, че по случайност се върнат, благоразумно остана настанен на дървото си. Навярно беше кестен, тъй като нещо го боцкаше по ръцете и врата. На земята изпопадаха клонки и кестени — вятърът клатеше дървото. Презираше хората от Хачисука — сбирщина кресливи страхливци, разбити само от двама души. Заслуша се напрегнато. „Какво ли е това?“ Изведнъж се усети объркан. От небето валяха въгленчета като вулканична лава. Погледна нагоре през клоните. При бягството си хората от Хачисука бяха подпалили пожари. На две-три места гората започваше да гори силно, а няколко от сградите до Джодзаиджи бяха в пламъци.

Хийоши скочи от дървото и затича. Загубеше ли дори един миг, щеше да изгори жив в гората. В шемет побягна към подпаления град. Небето бе пълно с огнени искри — птици от пламък, пеперуди от пламък. Белите стени на крепостта Инабаяма, сега озарени в червено, изглеждаха по-близо, отколкото през деня. Наоколо им се виеха червените облаци на войната.

— Война! — викаше Хийоши, докато бягаше по улиците. — Война! Това е краят! Сагияма и Инабаяма ще паднат! Но в развалините отново ще поникне трева! Този път тревата ще никне нависоко!

Блъскаше се в хората.

Кон без ездач мина в галоп покрай него.

По пресечките на купища се трупаха треперещи от ужас бежанци. Хийоши, изцяло завладян от напрежението на мига, бягаше с пълна скорост по улиците и крещеше като пророк на разрухата. Накъде? Той нямаше посока. Със сигурност не може да се върне обратно в село Хачисука. Във всеки случай, без какво да е съжаление напускаше онова, което най не обичаше — мрачни хора, суров господар, междуособна война и заразена култура, и всичко това върху земята на една-единствена област.

Изкара зимата с тънките си памучни дрехи, като продаваше игли под студеното небе и скиташе накъдето го отведат нозете. На следващата година, двадесет и втората на Темон, когато цветовете на прасковите бяха навсякъде, все още се провикваше:

— Няма ли да си купите игли? Игли от столицата! Игли за шев от столицата!

Наближи предградията на Хамамацу с безгрижна както всякога походка.

Мацушита Кахей бе родом от областта Еншу. Син на местен самурай, той бе станал служител на рода Имагава и имаше имение в Суруга плюс доход от три хиляди кан. Беше управител на укреплението в Дзудаяма и главен началник на пост при моста Магоме. По онова време река Тенрю се делеше на голям и малък приток. Домът на Мацушита беше на брега на Голяма Тенрю, на няколкостотин разкрача източно от Дзудаяма.

Днес Кахей се връщаше от съседната крепост Хикума, където се бе съветвал с друг един служител на рода Имагава. Управниците на областта редовно се събираха, за да заздравят властта си над народа и да се предпазват от нападение на съседните родове — Токугава, Ода и Такеда.

Кахей се извърна от седлото си и повика един от своите трима придружители:

— Нохачиро!

Мъжът, който се обади, имаше брада и носеше дълго копие. Тага Нохачиро изтича до коня на господаря си. Движеха се по пътя от Хикуманавата до брода на Магоме. Покрай пътя се редяха дървета и приятни гледки на ниви и оризища.

— Не е селянин и няма вид на поклонник — промърмори Кахей.

Нохачиро проследи погледа на мъжа. Очите му се спряха за миг върху огненожълтото на хряновите цветове, зеленото на ечемика и плитката вода на оризищата, но не видя никого.

— Нещо подозрително ли има?

— Ей там, по пътеката към онова оризище, има човек. Прилича ми малко на чапла. Какво ли, смяташ, е намислил?