Ейджи Йошикава - Тайко

— Ето затова не те обичат тук. По обяд всички останали са си намерили местенце на сянка.

— Ако работех при другите, щях да им преча на дрямката. Тук горе няма да притеснявам никого.

— Лъжеш. Обзалагам се, че си горе, за да огледаш разположението на постройките.

— Съвсем ви прилича да си мислите такива работи, господарю Нохачиро. Ако човек обаче не се оглежда наоколо, при нещо внезапно няма да бъде готов да се защити.

— Не ми говори такива. Ако господарят те чуе, ще се ядоса. Слизай оттам!

— Разбира се. Има ли нещо, което да свърша?

— Тази вечер ще идват гости.

— Пак ли?

— Какво искаш да кажеш с това „Пак ли?“

— Кой ще идва?

— Някакъв човек, който изучава бойните изкуства и е пропътувал цялата страна.

— И колко ще са всичко?

Хийоши се спусна от покрива. Нохачиро извади един пергамент.

— Очакваме племенника на господаря Камиидзуми от Ого, Хита Шохаку. Пътува с дванайсет придружители. Ще има и още един ездач, три товарни коня и прислугата.

— Доста голяма група е това.

— Тези мъже са посветили живота си на изучаването на бойните изкуства. Ще има много багаж и коне, така че почисти стаите на работниците в хамбара и засега ще ги настаним там. Мястото да е пометено до довечера, преди да са дошли там.

— Да, господине. Дълго ли ще останат?

— Около шест месеца — отвърна Нохачиро и с уморен вид избърса потта от лицето си.

Вечерта Шохаку и хората му спряха своите коне пред портата и избърсаха праха от дрехите си. Важни и незначителни служители наизлязоха да ги приветстват и им устроиха продължително церемониално посрещане. Домакините поздравиха с дълга реч, последвана от не по-малко почтителен и красноречив отговор от страна на Шохаку — мъж на около тридесет години. След като приключиха с официалностите, слугите отведоха товарните коне и отнесоха багажа, а гостите, начело с Шохаку, влязоха в дома.

Хийоши с удоволствие наблюдаваше сложното представление. Пищността му го накара да осъзнае колко много се е покачил престижът на воините ведно с нарасналата важност на военните дела. Напоследък думите „бойни изкуства“ бяха в устата на всекиго, редом с други нови изрази като „майсторство на меча“ и „майсторство на копието“. Имената на майстори на бойните изкуства като Камиидзуми от Ого или Цукахара от Хитачи бяха познати във всеки дом. Пътешествията на някои от тези мъже бяха далеч по-многобройни от поклонничествата на будистките монаси. Хора като Цукахара обаче винаги биваха придружавани от шестдесет-седемдесет ученика. Служителите им притежаваха соколи и пътуваха по най-пищен начин.

Броят на свитата на Шохаку не изненада Хийоши. Тъй като обаче щяха да останат шест месеца, той с право подозираше, че ще има да го разкарват насам-натам с различни заповеди, докато му се завие свят. Не минаха и пет-шест дни и той вече биваше товарен не по-малко от собствените им слуги.

— Хей, Маймунке! Бельото ми се е изцапало. Изпери го.

— Маймунката на господаря Мацушита! Иди ми купи малко мазила.

Летните нощи са къси и допълнителната работа го лишаваше от време за сън, така че един ден по обяд той заспа дълбоко в сянката на някакво адамово дърво. Беше се облегнал на ствола с клюмнала настрана глава и кръстосани ръце. Единственото, което мърдаше по опалената от слънцето земя, бе върволица мравки.

Двамина млади самураи, които не го обичаха, преминаха покрай него с дървени копия в ръка.

— Хей, виж. Това е Маймунката.

— Добре си поспива, а?

— Мързеливец такъв — не го бива за нищо. Как така стана любимец на господаря и господарката? Не би им се харесало, ако го видеха така.

— Събуди го. Да му дадем урок.

— Какво си намислил?

— Не е ли Маймунката единственият, който не е бил на уроци по бойно изкуство?

— Това е навярно, понеже знае, че не го обичат много-много. Страх го е да не го ударят.

— А не бива така. Всички слуги в дома на един воин трябва старателно да се упражняват в бойните изкуства. Така гласят и правилата на дома.

— Не ми го казвай на мен. Кажи го на Маймунката.

— Викам да го събудим и да го заведем на полето, където се обучават.

— Давай, ще бъде интересно.

Един от мъжете удари Хийоши по рамото с края на копието си.

— Хей, я ставай!

Очите на момчето останаха затворени.

— Ставай!

Мъжът повдигна нозете на Хийоши с копието. Хийоши се плъзна надолу по ствола и стреснат се събуди.

— Какво правите? — попита той.

— А ти какво мислиш, че правиш, като си захъркал в градината посред бял ден?