Ейджи Йошикава - Тайко

— Много ви благодаря.

Макар Кахей да не бе казал ясно това, което мисли. Хийоши вече го бе разбрал.

„Бързината на неговия ум удивява хората наоколо му, помисли си Кахей. Съвсем естествено е това да поражда недоволство и завист.“ Усмихна се тъжно и попита на глас:

— За какво ми благодариш?

— Затова, че ме пускате.

— Така е. Но, Маймунке…

— Да, господарю.

— Ако не прикриваш този твой ум, никога няма да успееш.

— Знам.

— Щом знаеш, защо си приказвал днес така грубо и си разсърдил всички?

— Неопитен съм… Сам се ударих по главата с юмрук, след като го бях казал.

— Няма да говоря повече. Ще ти помогна, понеже умът ти е нещо ценно. Сега мога да ти кажа, че тези, които не те обичаха и ти завиждаха, и при най-малък повод те обвиняваха в кражба. Ако се изгубеше някоя игла или се затулеше нож или кутийка, винаги те сочеха с пръст и казваха: „Маймунката беше.“ Злостните им приказки нямаха край. Ти лесно предизвикваш недоволство у другите. Трябва да знаеш това за себе си.

— Да, господарю.

— Днес нямах никаква причина да ти помогна. Служителите ми бяха в правото си. Тъй като господарят Шохаку ме осведоми насаме за това, което е станало, все едно, че не съм чул за него и те пращам надалеч с някакво поръчение. Разбираш ли?

— Разбирам много добре. Това ще се запише в сърцето ми.

Носът на Хийоши се бе запушил. Той отново и отново се кланяше на Кахей.

Тази вечер напусна дома Мацушита.

Когато се извърна, за да погледне назад, се закле: „Няма да забравя. Няма да забравя.“

Обгърнат от голямата доброта на този човек, Хийоши се питаше как най-добре би могъл да му се отблагодари. Само някой, вечно заобиколен от грубост и подигравки, може така силно да усети чуждото съчувствие.

„Един ден… един ден.“ Винаги, когато нещо го впечатлеше или преживееше нещо особено вълнуващо, си повтаряше тези думи като поклонническа молитва.

Сега отново скиташе като бездомно куче, без посока и без работа. Тенрю бе придошла. Щом стигна далеч от всички хорски жилища, му идеше да се провикне в самотата си срещу неизвестната съдба, която го очаква. Нито земята, нито звездите нито водата можеха да му дадат какъвто и да било знак за бъдещето.

— Прощавайте! — обади се някой за втори път.

Отовака, който днес не беше на пост, дремеше в спалното на отряда си. Той се събуди, вдигна глава и се огледа.

— Кой е?

— Аз съм — обади се някой иззад оградата, където мустачетата на пълзящите растения се увиваха около листата и бодлите на китайските портокали. От балкона Отовака зърна някого от другата страна на покрития с прах жив пет. Излезе на терасата.

— Кой е? Ако идваш по някаква работа, влез през предната врата.

— Заключена е.

Отовака се протегна, за да погледне по-добре и възкликна:

— Ами че това е Маймунката, синът на Яемон, нали?

— Да.

— Защо не каза кой си, наместо да крещиш като привидение?

— Ами, предната врата беше затворена, а когато надзърнах през задната, вие спяхте — отвърна Хийоши с уважение в гласа. — После станах нещо нетърпелив и реших да ви повикам отново.

— Не трябва да бъдеш толкова сдържан. Навярно жена ми е заключила вратата, като е излизала да пазарува. Ще ти отворя.

След като Хийоши си беше измил нозете и влезе в къщата, Отовака го огледа продължително и най-сетне каза:

— Какво е станало с тебе? Минаха две години, откакто се срещнахме на пътя. Нямах вест дали си жив или умрял, а майка ти ужасно се тревожеше. Обади ли й се, че си добре?

— Още не.

— Не се ли прибираш у дома?

— Минах само за малко през къщи, преди да дойда тук.

— И още не си се видял с майка си?

— Всъщност, снощи отидох тайно у дома, но след като зърнах мама и сестра ми, се обърнах назад и дойдох до тук.

— Странно момче си ти. Та това е къщата, където си се родил, не е ли тъй? Защо не им се обади, че си жив и здрав, та да ги освободиш от грижите им?

— Ами много исках да ги видя, но когато си тръгвах от къщи, се зарекох, че няма да се върна, докато не съм направил нещо от себе си. Както съм сега, не бих могъл да погледна втория си баща.

Отовака отново го изгледа. Бялото памучно наметало на Хийоши бе посивяло от праха, дъжда и росата. Мазната коса и слабите му, изгорели на слънцето страни допълваха неговия несретен вид. Това беше образът на човека, не успял да постигне целта си.

— С какво се прехранваш?

— Продавам игли.

— За никого ли не работиш?

— Работих на две-три места, в не много добри самурайски домове, но…