Ейджи Йошикава - Тайко

— Предполагам, че както обикновено бързо са ти омръзнали. На колко години си сега?

— На седемнайсет.

— Ако се е родил глупав, човек не може да направи нищо, но не се пресилвай да се правиш на малоумен. Всяко нещо си има граница. Глупаците могат да търпят да се отнасят с тях като с глупаци, но за теб и твоите грешки това не важи. Виж, съвсем естествено е, че майка ти е натъжена, а вторият ти баща се чувства неудобно, Маймунке! Какво за бога се каниш да правиш сега?

Макар Отовака да се караше на Хийоши за неговата липса на последователност, той в същото време го съжаляваше. Някога беше близък приятел на Яемон и добре знаеше, че преди Чикуами се отнасяше зле с доведеното си дете. Заради мъртвия му баща се молеше Хийоши да успее да направи нещо от себе си.

Тъкмо тогава се върна жената на Отовака, която веднага отвори дума за Хийоши:

— Той не е твой син, а на Онака, нали така? На кого мислиш, че се караш? Само си хабиш гласа. Жал ми е за това момче.

Тя донесе една диня, която се изстудяваше в кладенеца, разряза я и почерпи Хийоши.

— Само на седемнайсет е още. Ами че той не знае нищо. Спомни си, когато ти си бил на неговите години. Макар да минаваш четирийсет, още си си пехотинец. Това не те отличава с нищо от другите, нали?

— Мълчи — рече Отовака със засегнат вид. — Понеже не смятам, че младите трябва да прекарат живота си като мен, затова имам по нещо да им кажа. След като са минали церемонията по встъпване в пълнолетие, ги смятат за възрастни, но когато са на седемнайсет, вече трябва да бъдат мъже. Може и да е малко непочтително, но я виж нашия господар Нобунага. На колко мислиш, че е? — понечи да продължи, но после, навярно от страх да не влезе в спор с жена си, бързо смени темата: — Всъщност, сигурно утре отново ще ходим с Негово Височество на лов. После на връщане ще се упражняваме в прекосяване река Шонай на кон и с плуване. Приготви ми нещата — връв за доспехите и сламени сандали.

Хийоши, който слушаше с наведена глава, я вдигна и се обади:

— Прощавайте, господине.

— Пак ли ставаш учтив?

— Не бих искал да прозвучи така. Толкова много ли ловува и плува господарят Нобунага?

— Не ми е работа аз да го казвам, но той е един много вироглав момък.

— Луд е, така ли?

— Така ще си кажеш на пръв поглед, но от време на време може да бъде много благовъзпитан.

— Лошата му слава се носи из цялата страна.

— Така ли? Е, предполагам, че враговете му не го обичат много.

— Наистина съжалявам, че ви обезпокоих в почивния ви ден — каза Хийоши и изведнъж стана.

— Нали не е нужно да си тръгваш толкова бързо? Защо поне не останеш да пренощуваш? Да не съм те обидил нещо?

— Не, ни най-малко.

— Щом настояваш, няма да те спирам, но защо не отидеш да те види майка ти?

— Да, ще го сторя. Довечера ще отида в Накамура.

— Добре ще направиш — Отовака излезе чак до вратата и изпрати Хийоши, но усещаше, че нещо не е съвсем наред.

Тази вечер Хийоши не си отиде у дома. Къде ли спа? Може би е разпънал постелята си в някое малко крайпътно светилище или под стрехите на някакъв храм. Беше получил пари от Мацушита Кахей, но предишната вечер в Накамура, след като надзърна през оградата, за да види дали майка му е добре, ги хвърли в двора. Затова сега вече нямаше никакви пари, но тъй като лятната нощ е кратка, не трябваше да чака дълго идването на утрото.

Рано следващата сутрин напусна село Касугай и с бавна крачка се упъти в посока към Биваджима, като ядеше, докато ходеше. За колана си имаше вързани няколко оризови топки, завити в листа от лотос. Но как се хранеше без пари?

Храна се намира навсякъде. Така е, понеже тя е дар за хората от небето. Хийоши твърдо вярваше в това. Птиците и зверовете се радват на небесната щедрост. На човек обаче е наредено да работи за целия свят и тези, които не го правят, не бива да се хранят. Срамно е за хората да живеят, само за да ядат. Ако работят, те от само себе си ще получават небесния дар. С други думи, Хийоши поставяше работата по-високо от глада.

Винаги, когато искаше да поработи. Хийоши се спираше под някой строеж и предлагаше помощта си на дърводелците или работниците; ако забележеше някой да тегли тежка количка, почваше да тика изотзад; зърнеше ли мръсен вход на къща, питаше дали може да му дадат метла, за да го измете. Дори и да не искаха това от него, той работеше или си създаваше работа и понеже правеше това съвестно, хората винаги му се отплащаха с паничка храна или малко пари за из път. Не се срамуваше от своя начин на живот, понеже не бе паднал ниско като добиче. Работеше за света и вярваше, че небето ще му даде това, от което се нуждае.