Ейджи Йошикава - Тайко

„И това минава за упражнение по плуване“, помисли си удивен Хийоши.

Общото мнение бе почти изцяло невярно. Говорят, че Нобунага е глуповат и буен, но ако попиташ за доказателства, изглежда никой не си бе направил труда да провери дали всъщност това е истина или не. Всички виждаха как Нобунага излиза от крепостта напролет и наесен, за да отиде да лови риба или да плува и това бе всичко. Щом зърна нещата със собствените си очи, Хийоши разбра, че тези излизания нямат нищо общо с желанието на някой разнежен господар да поплува в лятната жега. Това бе същинско военно учение, в което не е забранено нищо, досущ като на бой.

Първо самураите яздеха на малки групи, облечени с леки дрехи, каквито биха могли да сложат на излет. Щом обаче чуха звука на надутата като тръба раковина и ударите на барабаните, те се строиха по отряди и се срещнаха в средата на реката. Водата забушува — сред чистата й бяла пяна самурай излезе против самурая, един отряд пехотинци — против друг. Бамбуковите копия се превърнаха в ураган, но притежателите им по-скоро се удряха един другиго, отколкото да се мушкат с тях. Пропусналите целта си копия бръснеха водата и вдигаха пръски във всички цветове на дъгата. Седем-осем пълководци на коне развяваха знамена и размахваха копията си.

— Дайсуке! Тук съм! — се провикна от седлото един млад самурай, излязъл напред от строя.

Носеше доспехите си върху бяла конопена туника и държеше великолепна яркочервена сабя. Настигна с галоп коня на Ичикава Дайсуке, майстора на лъка и копието и без предупреждение удари мъжа отстрани с бамбуковото си копие.

— Що за безочие! — се провикна Дайсуке, изтръгна копието от ръцете на своя нападател, хвана го по-удобно и понечи да удари противника си в гърдите.

Младият воин беше доблестен мъж. С поруменяло лице той сграбчи с една ръка копието на Дайсуке, хвана червената си сабя в другата и му хвърли яростен поглед. Силата му обаче не можеше да се мери с тази на противника и той падна от коня си назад в реката.

— Това е Нобунага! — извика неволно Хийоши.

„Нима има служители, които да могат да се държат толкова ужасно със своя повелител? Не е ли слугата дори по-буен, отколкото говорят за господаря му?“ Така си мислеше Хийоши, но от такова разстояние не можеше да бъде напълно сигурен, че мъжът е Нобунага. Съвсем забравил къде се намира, той се изправи на пръсти. Инсценираната битка в плитчините все така продължаваше. Ако Нобунага е бил изблъскан от коня си, неговите служители трябва да се спуснат да му помогнат. Никой обаче не обръщаше и най-малко внимание на станалото.

Не след дълго един от воините излезе с плясък на отсрещния бряг малко по-надолу от мястото на битката. Беше същият, когото бяха повалили от седлото и много приличаше на Нобунага. Подобен на измокрен плъх, той се изправи в цял ръст, тупна с крак и се провикна:

— Няма никога да бъда победен!

Дайсуке го забеляза и посочи към него.

— Пълководецът на източната армия е ето там! Обкръжете го и го заловете жив!

Като вдигаха пръски с крака, пехотинците се насочиха право към Нобунага. С бамбуковото си копие той нанесе удар по шлема на един от войниците и го повали, после запрати копието по идващия след него.

— Не им давайте да се приближат!

Една група от негови хора пристигна да го заслони срещу силите на противника. Нобунага се завтече нагоре по насипа, като викаше с пронизителен глас:

— Дайте ми лък!

Двама оръженосци се спуснаха иззад завесата на неговата колиба с къси лъкове в ръце и като едва не се препънаха, се понесоха към мястото, където стоеше.

— Не им позволявайте да пресекат реката!

Докато даваше заповеди на отрядите си, той извади една стрела, прати я със свистене във въздуха и бързо измъкна нова. Бяха учебни стрели без острие, но неколцина „вражески“ войници, улучени в челото, паднаха на земята. Изстреля толкова много сгрели, та беше трудно да се повярва, че ги пуска само той. Докато се прицелваше, лъкът му на два пъти се счупи. Всеки път Нобунага без да губи никакво време сменяше оръжието и продължаваше да стреля. Докато отчаяно отблъскваше настъплението, отбраната нагоре по реката беше разкъсана. Западната армия се изкачи по насипа, обкръжи лагера на Нобунага и занадава победни викове.

— Изгубихме! — рече засмян Нобунага и захвърли лъка си настрана.

Извърна се с усмивка между стиснатите зъби и застана с лице към врага, който пееше победна песен. Дайсуке и майсторът на военното изкуство Хирата Сами слязоха от седлата и затичаха към Нобунага.