Ейджи Йошикава - Тайко

Досан без усилие прозря този замисъл, но все пак даде своята любима дъщеря на наследника на рода Ода, чиято слава на глупав се носеше от съседните области до столицата. Съгласи се на сватбата, без и за миг да откъсва очи от Овари.

Глупостта, буйството и невъзпитаното държание на Нобунага изглежда ставаха все по-лоши. Точно такъв обаче искаше той да го виждат другите. През четвъртия месец на Двадесет и втората година на Темон Нобунага навърши деветнадесет години.

Нетърпелив да се види със своя зет, Сайто Досан предложи първата им среща да се състои в храма Шотокуджи в Тонда, на границата между двете области. Тонда бе владение на будисткия орден Ико. Храмът, стоеше малко отдалечен от около седемстотинте къщи на селото.

Начело на голяма група хора, Нобунага напусна крепостта Нагоя, премина реките Кисо и Хида и стигна до Тонда. Около петстотин от мъжете му носеха дълги копия или огнестрелни оръжия, други четиристотин имаха дълги около осемнадесет педи аленочервени пики и накрая следваха още триста пешаци. Маршируваха в тържествено мълчание. В средата на шествието корпус конници обграждаше Нобунага. Бяха подготвени за всякакви изненади.

Бе началото на лятото. Класовете на ечемика бяха оцветени в бледожълто. Лек ветрец от река Хида освежаваше мъжете. Пладнето бе мирно, над грубо сплетените стобори се надвесваха храсти. Къщите в Тонда бяха добре построени и много имаха хамбари за ориз.

— Ето ги.

Двама нископоставени самураи от рода Сайто стояха като наблюдатели на края на селото. Затичаха се да докладват. Лястовиците кротко писукаха в редицата от дървета, която пресичаше селото. Самураите коленичиха пред една ниска, проста хижа и тихо съобщиха:

— Забелязахме шествието. Скоро ще мине оттук.

Зад черните осаждени стени на хижата с пръстен под някак съвсем не на място се криеха мъже с ярко боядисани саби, облечени в официални кимона.

— Добре. Вие двамата идете да се скриете пак в гъсталака.

Двамата самураи служеха лично на господаря на Мино Сайто Досан, който се бе облегнал на ръба на прозореца в малката стая и държеше под око ставащото.

За Нобунага се разказваха множество истории. „Какъв ли е той всъщност?, питаше се Досан. Що за човек е? Преди да се срещна официално с него, бих искал да го поогледам.“ Такива разсъждения бяха типични за него и ето защо бе тук и дебнеше от хижата край пътя.

— Хората от Овари пристигнаха, господарю.

Осведомен, Досан изръмжа и посвети вниманието си на пътя зад прозореца. Служителите му заключиха входа и притиснаха лица към цепнатините и дупките в дървените врати. Пазеха съвършена тишина.

Гласовете на птичките в редицата дървета също замлъкнаха. Като се изключи шума от крилете им, когато внезапно отлетяха, тишината бе пълна. Дори лекият вятър не вдигаше шум. Шумът от нозете на строените войнишки отряди постепенно приближаваше. Понесли излъсканите си пушки, стрелците вървяха по десет в редица, на групи от четиридесет души; червените дръжки на копията се сториха на хората от Мино, покрай които преминаха, като гора. Със затаен дъх Досан оглеждаше крачката на войниците и подредбата на строя им. След вълната от маршируващи нозе дойде шум от конски копита и високи гласове. Не можеше да откъсне поглед от зрелището.

По средата между конниците имаше един изключително хубав кон с лъскав оглавник. На богато украсеното седло, инкрустирано със седеф, седеше Нобунага. Държеше поводи в преплетен с бяло пурпурен цвят и весело бъбреше със служителите си.

— Какво е това? — бяха думите, които бавно се отрониха от устата ма Досан.

Изглеждаше изумен. Видът на Нобунага зашеметяваше погледа. Чувал беше, че господарят на Ода се разхождал в необикновени дрехи, но това надминаваше всичко, за което е слушал.

Нобунага се полюшваше върху седлото на породистия си кон. Косата му бе вързана с бледозелен ширит горе на военачалнически перчем. Беше облечен в ярко нашарена памучна горна дреха, на която единият ръкав бе махнат. И двете му саби — дългата и късата — бяха инкрустирани с черупка от костенурка и увити в свещена оризова слама, завързана във формата на носещ щастие талисман. От колана му висяха седем-осем различни предмета — кесия за прахан, малка кратунка, кутийка с лекарства, окачено на връв сгъваемо ветрило, малка фигурка на кон и няколко украшения. Под стигащата до колене пола от тигрова и леопардова кожа имаше дреха от лъскав златен брокат.

Нобунага се обърна от седлото и извика: