Ейджи Йошикава - Тайко

— Това ли е мястото, Дайсуке? Това ли е Тонда?

Викаше така силно, че Досан ясно го чу от скривалището си.

Дайсуке, който изпълняваше ролята на страж, се приближи с коня си до своя господар.

— Да, а храмът Шотокуджи, където предстои да се срещнете с вашия почитаем тъст е ето там. Трябва от сега нататък да се държим възможно най-добре.

— Храмът принадлежи на ордена Ико, нали? Хм, тихо е, а? Тук няма война, предполагам.

Нобунага впери поглед нагоре през короните на дърветата, навярно забелязал в синьото небе над тях силуети на соколи. Сабите на кръста му се удряха една о друга и в закачените на колана предмети и леко подрънкваха.

След като Нобунага премина, служителите на Досан трябваше да се преборят с желанието да избухнат в кикот. Лицата им показваха с какво усилие са сподавили смеха си пред нелепостта на зрелището.

— Това ли беше? — попита Досан.

После добави:

— Това последната редица ли е?

— Да, бяха всички.

— Добре ли го разгледахте?

— От разстояние.

— Е, видът му не противоречи на мълвата. Чертите му са добри, а телосложението — прилично, но нещо тук му липсва — отбеляза Досан, като вдигна пръст към главата си и се усмихна с очевидно задоволство.

Няколко служители бързешком влязоха през задната врата.

— Моля, побързайте, господарю. Ако Нобунага стане подозрителен — добре, но какво, ако и служителите му? Не е ли по-добре да стигнем първи в храма?

Измъкнаха се през задната врата на къщата и по скрити пътеки поеха към светилището. Тъкмо когато първите оварски самураи спираха пред предната порта на Шотокуджи, те влязоха през задната врата с вид, сякаш нищо не е станало. Бързо се преоблякоха и излязоха на главния вход. Портите на храма бяха пълни с хора. Тъй като всички мъже от Мино бяха повикани за церемонията, главният храм, голямата зала и приемната за гости опустяха и вратите им останаха да зеят.

Касуга Танго, един от първите служители на Досан, се обърна към седналия си господар и тихо попита как онзи ще предложи да проведат срещата.

Досан поклати глава:

— Няма причина да отивам и аз.

Съвсем в негов стил на мислене — Нобунага му е просто зет.

Щеше да е добре, ако с това се бе свършило всичко. Нобунага обаче, също както и Досан, бе господар на област и служителите бяха предполагали, че етикетът ще изисква двамата мъже да се срещнат на равна нога. Макар Досан да е тъст на Нобунага, няма ли да е по-уместно да следват правилата като при първа среща между двама областни повелители? Танго също мислеше така и предпазливо зададе въпрос в този смисъл. Досан отвърна, че няма да е нужно.

— Е, добре, какво тогава, ако изляза сам?

— Не. И от това няма нужда. Ще бъде достатъчно да го приветства Хота Доку.

— Щом господарят смята така.

— Ти ще присъстваш на срещата. Виж, щото всичките седемстотин мъже в коридора, който води към стаята, да се строят по подобаващ начин.

— Те трябва вече да са там.

— Накарай същинските стари воини да се скрият и когато минава зет ми, да почнат да се покашлят. Стрелците да застанат с лъковете и пушките си в градината. Що се отнася до другите, кажи им да си придадат пренебрежителен вид.

— Това се разбира от само себе си. Няма никога да ни се предостави по-добра възможност да покажем силата на Мино и да поставим зет ви и неговите хора на мястото им. Всички сме готови.

Досан се върна към въпроса за посрещането:

— Този мой зет е по-голям глупак, отколкото си мислех. Каквото и да е ястие и какъв да е етикет ще свършат работа. Ще чакам в приемната стая.

Досан имаше вид, сякаш иска да се прозине и когато се изправи да си ходи, се протегна.

Танго си помисли, че може да се наложи да свърши нещо повече от това, което му беше наредено. Отиде в коридора и направи проверка на стражите, после повика настрана един от подчинените си и му прошепна нещо на ухото.

Нобунага се качваше по стълбите на главния вход. Там имаше повече от сто служители на Сайто, от родови старейшини до млади самураи, още неминали изпитателния си срок. Те коленичиха рамо до рамо и се проснаха по очи за поздрав.

Внезапно Нобунага се спря на място и каза:

— Ами стая, където да си починем?

Говореше без следа от въздържаност и изведнъж всички се умълчаха.

— Да, господарю!

Всички наклонени глави едновременно вдигнаха погледи нагоре. Хота Доку направи една малка крачка напред и се просна в нозете на повелителя на Овари.

— Насам, моля. Моля, починете си тук за малко, господарю.