Ейджи Йошикава - Тайко

С шум като от водопад Хидейоши изскочи от ваната.

— Хей! Някой да дойде да ми изтрие гърба! — извика той.

Двамата чакащи навън оръженосци влязоха при него. Запретнаха ръкави и го изтъркаха от тила до върховете на пръстите.

Внезапно Хидейоши се засмя и каза:

— Я, колко интересно!

Като гледаше надолу към краката си, забеляза, че мръсотията, която пада от гърба му, се трупа на купчинки като курешки.

Как можеше този човек да има такъв достоен вид на бойното поле? Сега голото му тяло изглеждаше невзрачно и почти безпомощно. Истина е, че през време на петгодишния поход на запад се беше преуморил, но по начало четиридесет и шест годишното му тяло бе по-скоро хилаво. И досега по него оставаха следите от бедняшкото детство в Накамура. Това тяло приличаше на съсухрен бор, израснал върху гола скала или на приведено сливово дърво, изтощено от вятъра и снеговете — силно, но и вече застаряващо.

Възрастта и телосложението на Хидейоши обаче не биваше да се сравняват с тези на обикновените хора. И отвън, и отвътре в него напираше жизненост. В мигове на щастие или ярост дори заприличваше на младеж.

Докато си почиваше след банята и се бършеше от водата, господарят повика един оръженосец и му каза:

— Накарай веднага да разгласят на войниците следното: при първото надуване на раковината цялата войска трябва да си изяде дажбите, при второто обозът да потегля напред и при третото — всички да се съберат пред крепостта.

После повика Хикоемон и чиновниците, които отговарят за хазната и хамбарите.

— Колко пари ни бяха останали? — попита.

— Около седемстотин и петдесет мерки сребро и над осемстотин къса злато — отвърна служителят.

Хидейоши се обърна към Хикоемон и нареди:

— Вземете и разпределете това между хората, на всекиго каквато заплата е получавал.

После поиска да узнае колко ориз е останал в складовете за храна и добави:

— Тук не ни чака обсада и няма нужда да пазим запаси от ориз. Раздайте на служителите по пет месечни дажби.

Излезе от банята и отиде право при чакащия го вестоносец от Нагахама. Беше оставил там майка си и съпругата си и постоянно се безпокоеше за тях.

— Добре ли са те? Случило ли се е нещо? — попита Хидейоши, веднага щом видя коленичилия пред него пратеник.

— Почитаемите ви майка и съпруга са и двете в добро здраве.

— Наистина ли? Е, тогава да не би някой да е нападнал крепостта Нагахама?

— Пратиха ме оттам при вас на четвърти сутринта. Тогава един малък вражески отряд тъкмо се готвеше за пристъп.

— На Акечи ли беше?

— Не, ронини на Асай, съюзили се с Акечи. Според слуха, който чух по пътя обаче, сега към Нагахама е тръгнала голяма вражеска сила.

— И какво се готвеха да правят в Нагахама?

— Хората не са достатъчно, за да издържат на обсада. В случай на заплаха възнамеряват да преместят семейството ви на някое скришно място в планината.

Вестоносецът постави пред Хидейоши едно писмо. Беше от Нене. Като съпруга на господаря тя беше длъжна да се грижи в негово отсъствие за всичко. Макар сигурно да бе писала в минута на несигурност и общо объркване, почеркът й бе равен. Съдържанието обаче ясно сочеше, че това писмо може да се окаже последното, което праща:

Ако се случи най-лошото, аз Ви уверявам, господарю, че Вашата съпруга няма с нищо да посрами името Ви. Сега най-важната грижа за майка Ви и за мене е да превъзмогнете трудностите пред Вас.

Първият призив на раковината проехтя над крепостта и града под нея.

Хидейоши даде последни указания на служителите си в Химеджи:

— Победата и поражението са в ръцете на съдбата, но ако бъда надвит от Мицухиде, подпалете крепостта, така че нищо да не остане от нея. Трябва да бъдем храбри, по примера на онзи, който загина в храма Хоно.

Прозвуча втори призив и обозът потегли на път. Щом слънцето започна да клони на запад, Хидейоши накара да поставят походното му столче пред крепостта и да надуят раковината за трети път. Нощта се спускаше над широките ниви и наредените покрай крайбрежния път борове. От вечерта до доста след полунощ пред храма Химеджи отекваше тропотът на десет хиляди чифта нозе — мъжете се строяваха за поход.

Пукна се зората и очертанията на боровете едно по едно изплуваха от мрака. На изток наситеночервеното утринно слънце се издигна на хоризонта над езерото Харима, показа се между облаците и сякаш подканяше хората да потеглят напред.

— Погледнете! — извика Хидейоши. — Имаме добър вятър. Флаговете и знамената ни се веят на изток. Знам, че съдбата на човек е несигурна. Не знаем дали ще доживеем да видим утрешния изгрев, но сега небето ни сочи пътя напред. Да нададем бойния си вик, за да чуе това небе, че тръгваме в поход.