Ейджи Йошикава - Тайко

— Добре тогава, ще ви се доверя и ще говоря, но не се сърдете, а? Първо на първо… е, ами… вижте какво…

— Говори.

— Ами, за всяка изнесена торба с пръст ни плащате по един шо ориз и сто мон и истината е, че като бедни селяни ние се радваме, дето сме си намерили работа. Обаче… всички смятаме, че тъй като сме прости работници, вие може и да се отметнете от думата си.

— Добре — обади се Канбей, — защо човек с добро име като господаря Хидейоши да се отмята от думата си? Срещу всяка предадена торба получавате белязана бамбукова пръчица, която на вечерта можете да размените срещу същинско заплащане, нали така?

— Да, ваше превъзходителство, пръчици получаваме, но всеки ден, дори да сме изнесли десет или двайсет торби, получаваме един шо кафяв ориз и сто мон. Останалото са военни разписки и купони за ориз, които, казват, ще можем да осребрим по-късно.

— Така е.

— И това ни тревожи, ваше превъзходителство. Каквото и да спечелим, в пари или в ориз, ще е добре за нас, но без него някой беден надничар като мене няма да успее да изхрани жената и децата си.

— А не са ли сто мон и един шо ориз много повече от това, което обикновено припечелвате?

— Не се шегувайте, ваше превъзходителство. Ние не сме коне или добитък. Ако цялата година работехме, като работим сега, скоро щяхме да грохнем. При все това се съгласихме да послушаме заповедта на Негово Височество и денонощно сме на работа. Можем да се трудим извънредно, но трябва да знаем, че ще получаваме необходимото, а после ще можем да пием саке, да изплатим дълговете си и да купим някоя нова дреха за жените. Щом обаче ни се дават само обещания, не може да работим с истинско желание.

— Трудно е да ви разбере вас човек. Войската на господаря Хидейоши винаги се е въздържала от насилие и не ви е причинила никаква вреда досега. От какво всъщност има толкова да се оплаквате?

Петимата работници се засмяха тъжно. Единият каза:

— Ние не се оплакваме, Ваше превъзходителство. Платете ни просто това, което сме заслужили. Не можем да напълним стомасите си със стари хартии и купони за ориз. И по-важното е: кой ще ни даде срещу тези хартии истински пари в деня, когато господарят Хидейоши загуби битката?

— Ако в това е въпросът, няма изобщо за какво да се тревожите!

— Но почакайте. Казвате, че ще победите и заедно с всички военачалници тук сте заложили живота си за тази победа. Аз обаче не бих дал и половината от онова, което имам, за такъв облог. Ей, всички вие! Не съм ли прав?

Размаха ръце от върха на бента, за да получи съгласието на хилядите работници. На мига се понесе одобрителен вик и морето от човешки глави се развълнува, докъдето поглед стига.

— И само от това ли се оплаквате? — попита Канбей.

— Да. Бихме искали това да се уреди преди всичко останало — отвърна мъжът.

Той бе обърнал поглед към тълпата за подкрепа, но не показваше и най-малка следа от страх.

— Няма да го бъде!

За първи път Канбей заговори с обичайния си глас. Начаса хвърли настрани бастуна, извади сабя от ножницата и разсече човека на две. Обърна се рязко към друг, който понечваше да избяга и посече и него. В същото време Рокуро и Кюемон, които бяха застанали зад Канбей, размахаха саби и сред пръски топла кръв довършиха останалите трима души.

Тримата разделиха работата си така, че работниците бяха покосени по-бързо, отколкото ако ги бе ударил гръм.

Вцепенени от неочакваността на станалото, стълпените хора утихнаха като трева в гробища. Недоволните гласове мигновено замлъкнаха. Тъй дръзките доскоро изражения по лицата се изгубиха. Останаха само хиляди пребледнели, сгърчени от страх устни.

Застанали над петте трупа, тримата самураи впиха яростни погледи в работниците. Още стискаха в ръце покритите с кръв саби.

Накрая Канбей се провикна с цялата ярост, която можеше да събере в гласа си:

— Тези петима, които ви представляваха — повикахме ги тук, чухме, каквото имаха за казване и им дадохме много ясен отговор. Обаче може и някой друг да иска да каже нещо.

Млъкна и зачака някой да се обади.

— Долу сред вас със сигурност има човек, готов да излезе тук. Кой ще е следващият? Ако има такъв, който иска да каже нещо от името на всички, сега има случая да говори!

За миг замълча, за да остави на хората време да размислят върху казаното. Страхът по безбройните лица започна да се заменя от съжаление. Канбей избърса кръвта от сабята си и я постави обратно в ножницата. Изражението му се разведри и той внимателно и с достойнство заговори на работниците: