Ейджи Йошикава - Тайко

— Виждам, че никой повече няма да излезе след предишните петима. Значи вие мислите по-иначе от тях. Ако съм прав, ще ви кажа, каквото имам за казване. Някой възразява ли?

Хилядите работници отвърнаха с глас на мъртъвци, които са се върнали от отвъдното. Никой не възразяваше. Никой нямаше намерение да се оплаква. Явно онези, които говориха по-рано, бяха подстрекавали всички да се бавят с работата. Сега останалите ще следват заповедите и ще се напрегнат здраво. Ще им прости ли Хидейоши?

Трите хиляди заговориха шумно един през друг, някои — шепнешком, други — с викове. Трудно можеше да се разбере кой какво казва. Чувствата на цялата тълпа обаче бяха общи.

— Сега тихо! — махна с ръка Канбей, за да ги умълчи. — Добре. Ето как мисля, че трябва да бъде. Няма да ви говоря сложни работи, само ще ви кажа, че ще е най-добре бързо и без ропот да започнете да работите заедно с жените и децата си под началството на военните на Негово Височество. Проявите ли леност или алчност, само ще забавите идването на деня, който всички очаквате. Войската, която прати господарят Нобунага, няма да бъде разбита от Мори. Колкото и голяма да е областта, която те владеят, тя е обречена да падне. И не защото Мори са слаби, а защото така повеляват времената, в които живеем. Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха хората.

— Е, ще се заловите ли тогава за работа?

— Ще работим. Наистина ще работим!

— Добре!

Канбей закима доволно и се обърна към Хидейоши.

— Чухте какво казаха работниците, господарю. Няма ли да проявите към тях щедрост този път?

Изглеждаше, сякаш почти се застъпва за множеството.

Хидейоши се изправи. Нареди нещо на Канбей и на двамата служители, които бяха коленичили пред него. На часа отнякъде излязоха войници, които носеха на гръб нещо, прилично на тежки чували с монети — цял куп сламени чували с монети.

Канбей се обърна към обзетите от страх и съжаление работници и каза:

— Вината наистина не е ваша. Вие всички сте в окаяно положение. Двама-трима размирници са ви заблудили и излъгали. Така реши господарят Хидейоши и за да продължите да работите, без да ви притискат други грижи, той заповяда да ви възнаградим предварително за усилията. Вземете това, което ви се дава, благодарете за него и бързо се връщайте на работа.

Войниците получиха нареждане, чувалите до един бяха отворени и от тях като река се изсипаха монети, които почти застлаха върха на дигата.

— Вземете и вървете. Но само по една шепа на човек.

Думите му бяха съвсем ясни, но работниците още се колебаеха дали да пристъпят напред. Шепнеха си и се оглеждаха един другиго, а планината от монети все така оставаше на мястото си.

— Най-бързият ще спечели най-много! После да не се оплаквате, че парите свършили. Всеки ще получи по шепа, тъй че който се е родил с големи ръце, може да се смята за щастливец, а който има малки, не трябва да пуска нищо да му мине между пръстите. Да не се объркате и да останете с празни джобове. И после се връщайте на работа.

Колебанията на работниците се разсеяха. Добре разбираха, че Канбей, сега усмихнат и закачлив, говори истината. Тези от първите редици се спуснаха към купчините с монети. Поколебаха се за миг, сякаш стреснати от вида на толкова много пари, но щом първият сграбчи една шепа и се дръпна настрани, от тълпата се чу хор от радостни възгласи. Звучеше почти като победна песен.

Почти веднага след това настъпи такова объркване, че надали можеше да се различат монетите, хората и пръстта под тях. Никой обаче не се опита да вземе повече, отколкото му се полага — изведнъж всички се бяха освободили от лукавството и недоволството си. Стиснали монетите в шепи, мъжете сякаш се преобразиха и всеки се втурна към мястото където работеше. Въздухът се напълни с шум от здрави удари на кирки и лопати. С викове на оживление, мъжете трупаха пръстта, мушкаха коловете през дръжките на кошниците, в които я изнасяха и накрал я изсипваха в чувалите. За първи път работеха с истинско желание. Потта, която сега обливаше телата им, наистина ги радваше и облекчаваше. Започнаха да си подвикват един другиму от въодушевление.

— Кой казва, че не можем да свършим бента за пет дни? Хей, помните ли голямото наводнение?

— Точно така. Тогава беше много по-тежко да спрем водите, дето придойдоха.

— Хайде! Да се напънем с всички сили!

— Каквото ще да става, аз няма да се откажа!

Само за половин ден свършиха повече работа, отколкото за предишните пет.

Вече нямаше нужда от камшиците на надзирателите и бастуна на Канбей. През нощта горяха големи огньове, през деня прахът от земята засенчваше слънцето. Най-сетне дигата бе почти готова.